Статии от експертите

Най-често, когато говорим за произведения извън академичната художествена традиция, използваме понятията „примитив“, „наив“, а за техните създатели – „нешколувани“. Тези определения обаче далеч не са еднозначни. Особено внимателно трябва да бъдат употребявани по отношение на религиозното изкуство, където връзката между художествено умение, традиция и образец е значително по-сложна.

„Примитив“ отдавна не означава единствено нещо първично или недостатъчно развито. Историята на модерното изкуство показва съзнателното обръщане на професионални художници към народното изкуство, към неевропейските култури и към форми, останали извън академичната норма. Затова ми се струва особено уместно определението на Ернст Гомбрих за примитива като понятие, което може да изразява възхищение, а не снизхождение. Подобно е положението и с „наива“ – той може да бъде разбран не като недостатък, а като непосредственост, опростяване и най-вече като своеобразен преразказ на познатото.

Тъкмо като различни форми на преразказ могат да бъдат разглеждани произведенията от настоящата колекция. Част от тях следват сравнително точно исторически иконографски образци. При Мила Мусакова, както и в някои работи на Росица Манова и Пламен Кондов, личният почерк сякаш съзнателно отстъпва, за да бъде запазена разпознаваемостта на оригинала. Но дори най-внимателното копие не е механично повторение – то неизбежно преминава през ръката, избора и чувствителността на съвременния автор.

При Анита Ненчева-Аспида отношението към традицията е по-свободно. Иконографският образец остава разпознаваем, но формата се опростява, пропорциите се променят, пространството става по-условно, а библейският разказ придобива непосредствеността на наивното изкуство. Особено важен е и материалът. Камъкът, старото дърво, неправилният контур, пукнатините и следите от употреба не се прикриват, а започват да участват в образа. Така носителят престава да бъде просто основа и се превръща в част от смисъла на произведението.

Сред най-впечатляващите примери е „Влизане в Йерусалим“, изпълнен върху стар самар. Тук връзката между сюжет и носител е особено силна: Христос влиза в Йерусалим, яздейки осел, а изображението е положено върху предмет, който е част, именно от тази иконография. Самарът не е просто ефектен случайно намерен предмет – неговото първоначално предназначение се включва в значението на самата творба. Подобен подход откриваме и при Георги Ненчев, в чиито произведения старите предмети получават нов живот чрез живописта.

Особено място в селекцията заемат и произведенията, обръщащи се към коптски и етиопски образци. Тяхната фронталност, големите очи, ясният контур, плоскостното изграждане и ярките цветове могат да изглеждат близки до съвременния наив, но те имат собствена история и собствена система на образа.

Тук си позволявам и лична бележка. Като човек, пътувал по коптските и етиопските манастири и отдавна изпитващ особена слабост към етиопското изкуство – интерес, намерил място и в един от пътеписите ми, – трудно мога да възприема тези произведения просто като екзотични образци. Привлича ме тяхната различна представа за красота и за присъствието на свещения образ. При разговор с Анита Ненчева-Аспида тя самата формулира причината много просто – прави тези копия, защото ги намира за красиви. Именно тази красота, непосредствена, декоративна и силно изразителна, естествено се среща с нейния собствен художествен език.

При Юлия Станкова връзката с традицията е от друг порядък. Тук по-трудно може да се говори за копиране на конкретен исторически модели. Библейският текст и християнската иконография са по-скоро отправна точка към личен образен свят. В „Последната вечеря“, „Изцелението на кръвоточивата жена“, „Влизането в Йерусалим“ и други композиции историята е сведена до човешкото действие, жеста и отношенията между фигурите. Ако при копието авторът се приближава към образеца, тук сякаш образецът се приближава към автора и към съвременния зрител.

За бъдещия участник в аукциона тази селекция предлага не само избор между автори и сюжети, а между различни отношения към традицията. Едно произведение може да привлича с близостта си до историческия образец, друго – със свободата на преразказа, трето – с необичайния материал и неговата собствена история. Понякога стойността е именно в точността, друг път – в отклонението.

Затова понятията „наив“ и „примитив“ тук могат да бъдат използвани само в техния положителен смисъл – не като мярка за художествена недостатъчност, а като начин да бъдат назовани непосредствеността, преразказът и свободното преобразяване на познатия образ. Общото между представените произведения не е единният стил, а живото отношение към традицията. А дали е наивно да купуваш наивно изкуство, всеки участник в аукциона ще трябва да реши сам.

д-р Владимир Димитров

Използвана литература:

Димитров, Вл. Зографската фамилия Минови и тяхното стенописно наследство. София: Нов български университет, 2011.

Каменова, Д. „Наивистични стенописи от Възраждането“. – Изкуство, 1979, № 10, 15–19.

Краев, Г. „Наивът“. – Изкуство, 1989, № 5, 42–45.

Гомбрих, Е. „Примитивното в изкуството“. – ЛИК, 1979, № 16,  4–11; № 17, 4–12.

Antliff, M.; Patricia L. “Primitive.” In: Robert S. Nelson, Richard Shiff (eds.), Critical Terms for Art History. 2nd ed. Chicago: University of Chicago Press, 2003, pp. 217–233. 

Маринска, Р.; Д. Осиковска. Съвременни български наивисти / Contemporary Bulgarian Naivists. София, 2023. Съставител: Даниела Осиковска.

Гичева-Меймари, Р. „Анита Ненчева: хумористична антропология на първичното“. – Блог на Аукционна къща „Енакор“, 2026. Посетен на 26 септември 2026 г.

Гичева-Меймари, Р. „Мариела Димитрова – Мара: парадокси, сюрреализми, иронии“. – Блог на Аукционна къща „Енакор“, 2026. Посетен на 26 септември 2026.