Статии от експертите

Юбилеен 50-ти аукцион на Аукционна къща „Енакор“ – „БЪЛГАРСКИ ХУДОЖНИЦИ НАИВИСТИ“, 8 октомври 2026 г.

Петър Димов казва за себе си, че не той ражда картините си, а картините раждат него (Димов 1996). Освен че е парадоксално и неочаквано, твърдението отваря сравнително точен вход към образния му свят – свят на сънища, детски игри, фантастични животни, къщи, пътувания, символи и лични видения. Роден е през 1954 г. в Шумен, завършва Московския университет по изкуствата, работи живопис, рисунка, графика, малка пластика и керамика, негови творби се намират в български и чуждестранни колекции (Осиковска 2023: 102; Сайт Петър Димов; Economic.bg). Това обаче е само външната рамка. Много по-интересна е онази вътрешна биография, в която изкуството „минаваше през целия ми живот като червена нишка“ – не като удобна професионална кариера, а като паралелна вселена за оцеляване, спокойствие и самосъбиране (Осиковска 2023: 102–103).

Димов разказва живота си без героична поза и без обичайната художническа митология за избраност. Като малък посещава детски школи по изкуствата и иронично отбелязва, че тогавашните награди очевидно са го „ваксинирали“ срещу по-късни отличия – „не че ги търся“ (Осиковска 2023: 102). После упражнява множество професии – общ работник, каменар, учител в Родопите, рекламист, бетонджия в СССР, реставратор, портретист по алеите на „Дружба“ и „Албена“ – биография на човек, който е носил изкуството си през живота като лично укритие и упорито вътрешно занимание (Осиковска 2023: 102–103). В тази пъстра трудова история има нещо важно за разбирането на преднамерения наивизъм на академично школувания художник: той не изглежда измислен като стилова програма, а изработван бавно от самия живот.

Отношението му към термина „наивизъм“ е показателно. Димов казва, че не разделя изкуството на наивистично и друго, а на въздействащо и невъздействащо, и определя себе си „по-скоро за наивен, отколкото за наивист“ (Осиковска 2023: 103). Тази разлика е малка само на пръв поглед. „Наивист“ е име, което идва отвън – от критиката, галериите, пазара, изкуствоведските подредби. „Наивен“ при него звучи като вътрешно състояние: начин да гледаш света, преди той да бъде прибран в понятия, школи и стилови определения. Не е случайно, че говори и за рисуването като за самотно занимание – „всеки копае своята нива и сам прибира реколтата си“ (Осиковска 2023: 103). Формулата е земна и точна: образният свят не се получава назаем, а се изкопава лично.

В друго интервю Димов формулира същата нагласа по-философски. Според него картините не се „раждат“ в обичайния смисъл, а сякаш съществуват някъде назад във времето, в пространство без начало и край. Сравнява творчеството с детската игра – както не можеш да питаш защо детето играе, така не можеш да питаш защо художникът твори. Накрая обръща причинността: не той ражда картините, а картините раждат него (Димов 1996). Формулата е повече от красива авторова фраза. Човекът се създава чрез делата си, а художникът – чрез образите, които успее да изведе в света. Думите му са свидетелство за начина, по който усеща творчеството – като взаимно създаване във взаимодействието между автор и творба. В тази формула има и смиреност: Димов не застава над картините си като техен господар, а признава, че те са го направили художника, който е.

Петър Димов е избрал наивизма, въпреки че владее отлично школуваното майсторство. „Наивен“ е, защото не е оставил академичната правилност да му прибере свободата. Намерил е в наивизма форма на вътрешна свобода, чрез която има „възможност да се изразявам без думи“, чрез „неща, родени от духа и фантазията“, на равнище, което според самия него остава трудно разбираемо за повечето хора (Осиковска 2023: 103). Тъкмо там – между детската игра, самотното копаене, личната паравселена и упоритата вяра, че образът може да каже повече от словесното обяснение – започва неговият художествен свят.

В „Плевнята изгоря и сега се виждат звездите“ всичко по краищата има своя посока, а небето в средата е общо за всички. Къщите, дърветата, хората и животните навлизат от четирите страни на картината — всяко със собствено „долу“ към периферията и собствено „горе“ към центъра. Сякаш гледаме легнали нагоре, а художникът е разгънал околните гледки в една плоскост, запазвайки целите фасади и дървесни корони. Похватът напомня египетските изображения на градини с водоем в средата и полегнали наоколо дървета, но при Димов обръщането навътре създава особен ефект: разгъването на гледките обгръща зрителя. Плоскостта внушава вътрешност. Светът прилича на кълбо, населено отвътре — теренът го обхваща като защитна обвивка, а небето е прибрано в него. Тук „нагоре“ означава „навътре“. Дори затворените овални корони на дърветата повтарят в малък мащаб това удържане на множество елементи в обща обвивка. Синьото прониква между топлите охрени стени и събира разнопосочните обитатели в една вътрешна небесна общност, в която край луната има място и за реещ се светец. Заглавието разширява тази възможност за гледане: изгорялата плевня отсъства, но загубата сякаш е отворила пространство за небето. Заглавието вероятно е свободна перифраза на известното хайку на Мизута Масахиде „Barn’s burnt down – now I can see the moon“ (Масахиде) – още повече че в картината на Димов сред небето е изобразена именно луната, макар в заглавието тя да е заменена със „звездите“.

Същият този космос изглежда и като свят, който може да бъде построен с ръце. Къщите са плоски като изрязани дъсчици, но имат достатъчно плътност, за да си представим как ги вземаме и разместваме. Едни носят покривите си като калпаци, други са гологлави, а наклонените комини довършват чудатите им осанки. Прозорците и подобните на вратички на шкафчета отвори не изясняват как се влиза в тези домове — някои са поставени твърде високо, други може би са затворени капаци. Картината ни допуска вътре в общия свят, но ни оставя пред затворените лица на отделните къщи. Затова пък човекът долу наднича иззад една от тях, а черната котка се подава между постройките, сякаш очакват реда си да излязат на куклена сцена. Къщи, дървета, хора и животни могат да се възприемат като частите на играчка за построяване на свят: посоките им се менят, без общият им свят да се разпадне. Думите на Димов за творчеството като детска игра тук получават видима форма. Играещият може да размести всичко и пак да остане у дома – дори небето е вътре. В тази особена пространствена свобода може да се разпознае и изкуството като убежище.

В „Остров“ характерният за Димов свят в капсула е показан едновременно отвън и отвътре. Малки къщи, дървета и огради обхождат горната му дъга, а под тях земята разкрива още два обитаеми етажа — устройство, което събужда асоциация с етажния космос на месопотамската митология. Подземното тук е топло, охрено и населено: има червени покриви, животни, човек, ниви и градини. Двата вътрешни терена са наклонени един към друг, къщите се събират около пречупването им, а редовете в земята повеждат погледа в различни посоки. Сякаш гледаме разгъната играчка за построяване на светове, чиито половини могат отново да се приберат. Малките постройки по повърхността и големите къщи във вътрешността, птицата, почти колкото съседния дом, запазват свободата на детското подреждане. Светът е затворен за обитателите си, но отворен за нашия поглед. Около него тъмната вода и звездното небе подчертават топлината на обитаемата обвивка, а над нея, край пълната луна, лети малко несръчен ангел в дълга бяла дреха — с едно крило сякаш на гърба и друго на гърдите, като още една чудата фигурка от същата игра.

В „Пейзаж с щъркел“ светът за игра на Петър Димов е подреден фронтално, като отворена куклена къща. Предната стена на малката постройка липсва и момиченцето запълва почти цялата стая: разперените му ръце достигат до страничните граници, а правите, широко раздалечени крака с обърнати навън стъпала напомнят кукла, направена да стои изправена. Сякаш можем да я извадим от къщичката и да я преместим до голямата женска фигура, която вече стои между сградите, почти равна с тях по височина. Зад този ред от постройки и персонажи овалните дървесни корони затварят сцената. Отгоре са наместени щъркелът и едно четириного върху покрива, а от тъмния отвор долу се подава друга животинска глава — всеки обитател е намерил място, от което да бъде видян. Щъркелът и коминът са леко накривени, като части на играчка, които нечия ръка е поставила набързо. Под общата основа на къщите се появяват обърнати покриви и стени, сякаш тъмна вода повтаря построеното. Така малкият свят има и свое притъмняло отражение — още едно място, в което играта продължава.

В „Игра“ детският свят на Димов се раздвижва: петелът е пораснал достатъчно, за да бъде язден. Момичето се е настанило на гърба му с разтворени ръце и широко разстлана коса, а полата му покрива почти цялата видима страна на птицата. Най-силно куклената му природа личи в развятата и в двете посоки коса, в разперените настрани ръце и долната част на тялото. Краката са изнесени под странен ъгъл напред, сякаш цялата фигурка е поставена върху петела, без да може да нагоди стойката си към язденето. Едрите цветни пера, обособеното крило, гребенът като изрязана корона на птицата също напомнят играчка, която въображението е пуснало в ход. Сега тя дори кукурига – с отворен клюн и огромно, будно око. Петелът върви надясно, а момичето гледа към нас, сякаш ни показва колко естествено е да пътуваш по този начин. Червеното на елечето се свързва с оперението, шарената пола се разстила между крилото и опашката и двамата се събират в обща цветна фигура. Тук играта определя и мащаба, и възможното: щом момичето ще язди петел, петелът трябва да може да го носи.

В „Среща“ Димовите къщички приютяват малко действие, което сякаш още не е завършило. Мъжът вляво пристъпва с ръце пред тялото, а жената вдясно се подава от тъмния вход и накланя глава към него. Между двамата се издигат тесни фасади с островърхи покриви — срещата има разстояние, което тепърва трябва да бъде преминато. Черното животно обаче вече е посрещнало идващия: вдигнало е глава към ръцете му и е създало своя малка сцена на близост пред червената врата. Тук домовете имат достъпни входове, а прагът става място на очакване и показване. Споменът за кукления свят остава в сгъстените постройки и килнатия комин, докато затворените дървесни корони обхващат случката от двете страни — едната с плодове, другата с птица, прибрана сред червените клони. Цветята в предния план се отзовават в изрисуваните цветове по златистата рамка. Малката среща е обградена с шарки, сякаш цялата картина е домашен предмет, в който някой е запазил мига на посрещането.

В тези пет картини Петър Димов строи светове, чиито необичайни правила постепенно стават убедителни: небето може да бъде прибрано навътре, земята да се разтвори и да покаже обитаваните си етажи, петелът да порасне достатъчно, за да понесе момиче. Богът-демиург на неговия свят е играещо си дете. Свободата на играта се държи от точно намерени отношения между формите. Димов е майстор на рисунката – с наклон на комин, разкрач на куклени крака, извивка на животински врат или глава, подадена от врата, той придава характер и действие на опростения образ. Живописното му майсторство събира тези чудати конструкции в цялост: охрените стени греят сред синьото, червеното преминава от покривите към дрехите, стволовете и птиците, а видимите следи от четката раздвижват цветните полета. Различните същества и предмети започват да принадлежат едни на други. Така думите му, че картините раждат художника, получават продължение – с всяка работа той създава място, в което собственото му въображение може да живее.

За ценителите на наивистичното изкуство петте произведения в аукциона на „Енакор“ предлагат среща с тази рядка способност да дадеш на свободното въображение убедителна, осезаема форма. Първоначално ни привличат топлината на багрите, детскостта и чудатостта на случките; после започваме да забелязваме как един наклон удържа композицията, как цветът свързва отдалечени фигури, как малък жест превръща подредените къщички в място на очакване. Тъкмо това прави работите на Димов подходящи за дълго съжителство: има какво да се открива в тях и след като сюжетът вече ни е познат.

д-р Росица Гичева-Меймари,
гл. ас. в департамент „Изкуства и дизайн“ и член на Център „Българо-европейски културни диалози“ в Нов български университет

Източници

Галерия Париж: Петър Димов. В: Галерия „Париж“ – https://gallery-paris.com/hudozhnik/peter-dimov/ Посетена на 13.09.2026.

Димов 1996: Петър Димов, „Художникът Петър Димов е роден от своите картини“. В: Сайт на Петър Димов – https://peterdimov.weebly.com/about-peter.html Посетена на 13.09.2026.

Импресио: „Галерия „Париж“ представя „Балкански карнавал“ на Петър Димов“. В: Impressio – https://impressio.dir.bg/palitra/galeriya-parizh-predstavya-balkanski-karnaval-na-petar-dimov  Посетена на 13.09.2026.

Масахиде: Mizuta Masahide, „Barn’s burnt down – now I can see the moon.“ Прев. Lucien Stryk, Takashi Ikemoto. В: Lucien Stryk, Takashi Ikemoto (trans.), Zen Poems of China & Japan: The Crane’s Bill. New York: Grove Press, 1987, p. 77. Онлайн: Poetry Chaikhana – https://www.poetry-chaikhana.com/Poets/M/Masahide/Barnsburntdo/index.html Посетена на 14.09.2026.

Осиковска 2023: Даниела Осиковска, Интервю с Петър Димов. В: Маринска, Р. (авт.), Д. Осиковска (съст.), Съвременни български наивисти. София „Кибеа“, 2023, с. 102-103.

Сайт Петър Димов: Сайт на Петър Димов – https://peterdimov.weebly.com/ Посетена на 13.09.2026.

Уикипедия: „Петър Димов“. В: Уикипедия – https://bg.wikipedia.org/wiki/Петър_Димов Посетена на 13.09.2026.

Economic.bg: „Мистични видения. Образният свят на художника Петър Димов“. В: Economic.bg – https://www.economic.bg/bg/a/view/mistichni-videnija Посетена на 13.09.2026.