Статии от експертите

Юбилеен 50-ти аукцион на Аукционна къща „Енакор“ – „БЪЛГАРСКИ ХУДОЖНИЦИ НАИВИСТИ“, 8 октомври 2026 г.

Анита Ненчева (р. 1958) е от онези художници, чиито биографии не текат гладко и академично, а се събират от отклонения, откази, отпори, трудни решения и постепенно намерени пътища. Родена е в южноуралския град Магнитогорск, в Русия (Осиковска 2023; Маркова 2016), където родителите ѝ работят по програма за обмен на кадри. След завръщането в България детството ѝ преминава и през ваканциите на село край Хасково. По-късно, вече в София, тя не се вписва лесно в нормите на комунистическото училище, сменя няколко гимназии, не е приета в художествената гимназия и завършва БУЗЕМА със специалност „Зеленчукопроизводство“ (Осиковска 2023; Салон за наивистично и интуитивно изкуство). Този факт не звучи като житейска грешка в нейния разказ, а като част от упоритото отказване да бъде напъхана в неподходяща рамка (Маркова 2016). Вероятно и привързването към наивизма става част от протеста ѝ срещу обществените норми.

В интервю на Даниела Осиковска, Анита разказва, че започва да рисува още в гимназията, че рисуването е основната ѝ професия, че изначално е иконописец, а с наивизъм се занимава от около двайсет години (Осиковска 2023). В друг разказ допълва, че работи в различни жанрове – иконопис, каменна пластика, ръчна хартия и наивистична живопис. За нея творчеството е „възможност да се докосне до други светове“ (Association of Naive Art Bulgaria). Тя не преминава през академична художествена школа – учи се от работа, опит, пленери, срещи с колеги и от собственото си упорито занимание с образа. Наивизмът за нея е личен път, който ѝ дава „някаква първична представа за света“, път към образи, които да бъдат едновременно „прости като рисунък и сложни като послание“ – както самата тя определя смисъла на наивистичното изкуство (Осиковска 2023).

Творческият път на художничката е неотделим от този на нейния съпруг Георги Ненчев – Жоро, иконописец и майстор на дървени скулптури (Осиковска 2023). Според Анита със съпруга си цял живот са били „тандем в рисуването“ и имат десетки изложби заедно (Салон за наивистично и интуитивно изкуство). В разказа за тях двамата има много труд, бедност, риск, упорство и взаимна строгост: учат се сами от практиката, работят без академична защита, продават приложни предмети и каменна пластика на „Кристал“, започват да правят икони през 90-те години, преживяват периоди без поръчки и средства (Маркова 2016).

Тъкмо тук се появява и един от най-интересните моменти в историята на Анита. В труден период, когато поръчките секват, тя измисля картините в малък формат. Жоро ѝ помага с оформянето и кованото желязо, и така постепенно излизат от затруднението (Маркова 2016). Този епизод показва как малката картина, старото дърво, ръчната работа, предметът и живописният образ се събират като начин за оцеляване, съсредоточаване и оригинално визуално творчество. В техните работи употребявани битови предмети получават втори живот – стари дъски, дъски за рязане, подноси за хляб, нощви, лъжичници, кратуни, крини, яреми, самари. В творбите им материалът не е пасивна основа, а носител на памет, форма и допълнителен смисъл. С този си подход те стават вдъхновение и за други художници-наивисти, за каквото например споделя Мариела Димитрова – Мара (Праматарова 2022).

Публичният образ на Анита Ненчева за десетилетия остава вплетен в общото име „Анита и Жоро Ненчеви“ (Маркова 2016; Осиковска 2023). Това има своето основание, защото те действително са житейски и творчески тандем. В много публикации обаче Анита присъства някак на втори план в двойката (Праматарова 2022). Днес, когато гледаме нейните произведения самостоятелно, е важно да не разтваряме личния ѝ свят в разказа за общия път. Тя заслужава да бъде видяна и отделно, с индивидуалния ѝ творчески път, стил и характер.

Произведенията ѝ в юбилейния 50-ти аукцион на „Енакор“ дават точно такава възможност. В наивистичния раздел са включени „Битие“, „Тоалет“, „Самодиви“, „Адам и Ева“ и „Младоженци“ – малък, но показателен корпус от темперни работи върху дърво. Заглавията очертават самостоятелните ѝ територии като една малка народна антропология – човекът като тяло, като пол, като двойка, като същество между природното, битовото, библейското и фолклорно-приказното. Тя се вълнува от началото на света, човешкото тяло, женското присъствие и гледна точка, интимното и житейско партньорство, бракът, фолклорно-митичното и библейското. Тук наивизмът не е само стилистична мекота или приятна непосредственост, а начин сложните неща, като пол, тяло, мит, сътворение, съжителство, празник, желание – да бъдат сведени до ясни първични образи, но при това с мека ирония.

Разпознаваемият почерк на Анита се отделя ясно от общата картина на българския наивизъм в този аукцион. Нейните работи не разчитат на живописна мекота, на пейзажна подробност, на декоративно натрупване или на патриотарски елементи. Те са изградени графично и минималистично – чрез плътни контури, чисти цветове, големи еднотонови полета, силно обобщени геометризирани форми, характерна стилизация и непретоварени композиции. Нейната образност има нещо от анимационния персонаж: телата са едри, лицата – опростени до знак, жестовете – ясни и четими отдалеч. Но зад тази „анимационност“ стои и друг пласт – иконописният опит на художничката. От него идват тържествеността, фронталността, затвореният контур, знаковостта и усещането, че фигурата не е само герой в случка, а и носител на смисъл. Нейните малки темперни работи върху дърво изглеждат едновременно като емблеми – близки до анимацията по пластическата яснота и стилизацията на формите, с наивистична сериозност – близка до възрожденската наивистична иконопис по фронталността и знаковия статус на фигурата, с игривост и архаичност – сродни с народното изкуство.

„Битие“ е най-широко разгърнатата от петте работи – малък хоризонтален свят е побран в издължената форма на стара дъска, украсена с конопени пискюли. В центъра на композицията мъже, жени, дете, свещеник и животни се подреждат като в първична процесия на съществуващото, а тялото на червен крилат дракон около тях изглежда едновременно като обков и пазител – може би образ на космоса, съдържащ битието. Сцената изглежда като някакво съновидно сплавяне на библейските разкази за Ноевия ковчег и Йона, погълнат от чудовищната риба. Хумористично-ироничното тук е в обърнатата посока на движение на процесията в тялото на дракона. В митичното мислене поглъщането от чудовище обикновено означава смърт, изпитание или попадане в хаоса. Тук е обратното: в началото, раждащото се дете е представено не на излизане от утробата, а на влизане в храносмилателния тракт на космическия дракон. Следват младите жена и мъж, бабата, свещеникът (който всъщност води шествието). Най-накрая е котката, която почти е достигнала житейския край, но той не е представен както е обичайно – като вход в отвъдното, а като приближаване към изходната част на храносмилателната система на космическия червен дракон.

„Тоалет“ показва голото женско тяло в затворено архитектурно пространство, което може да се прочете като баня, може би обществена. Четири фигури са разположени по двойки в отделни полета, като в ниши с арки. Всяка една е в отделно езеро или вана, всяка е опростена до знак, но запазва различен жест и присъствие. Макар че много си приличат в обобщените си форми, женските фигури имат отличителни белези – позите, прическите, формите на гърдите, наличието на атрибути, настроението. Картината изглежда представя „вариации“ на тема „голо женско тяло в баня“. Темата за тоалета – къпане, грижа за тялото – не е представена нито еротично, нито сантиментално, нито воайорско (всички персонажи гледат право в очите на зрителя), а с особена смесица от телесна откровеност и условност, типични за Анита Ненчева. Женското тяло тук е едновременно битово, смешно, естествено и почти емблематично. Допълнителна ирония произлиза от характерните за Анита иконописен стил и схема на оформяне на дъската, но без внушение за греховност или наказание, което е обичайно за голото женско тяло във възрожденската иконография.

„Самодиви“ пренася същата телесна голота във фолклорно-митичен план. Три женски фигури танцуват палаво хоро край езеро. За разлика от народната традиция за самодивите, те са на различна възраст, с огромни червени кокове, с розови цветя и някакви странни атрибути като дрънкалки или магически предмети в ръце. Самодивите на Анита не са ефирни, романтични или еротични създания, а обратно на традицията имат едри, плътни, земни тела, дори с бронзов загар. Имат и малко магьосническо внушение. Стоят странно разположени между смислите на танца, обредния жест и по детски разказаната приказка. Черното езеро е някаква тъмно отворена граница: самодивите танцуват по ръба му, сякаш между играта и заплахата, между видимото тяло и невидимата сила, която то носи. Езерото въвежда граница между световете – между тукашния и отвъдния – като отделя и пази зрителя от онова опасно, игриво женско присъствие, което народното въображение нарича самодивско.

„Адам и Ева“ свежда библейския сюжет до ясна формула – първата човешка двойка, поставена върху еднотонов ярко червен фон без означен терен, между архитектурен знак и три небесни тела. Ева води Адам за ръка (сплетените им ръце са оформени като цвете) към някакъв приказен дворец с градина, която очевидно не е райската, а Адам леко се дърпа и гледа със сбърчено-повдигнати вежди. Хуморът е в детайла с краката, на които е положен дворецът – изглежда като картина на статив. Ако си позволим по-личен прочит, Ева може да се окаже и самата Анита, която показва на своя Адам–Георги новата си творба, а сбърчено-повдигнатите вежди – като първата реакция на строгия колега-зрител. Странни са персонификациите на Слънцето и Луната, особено наличието на две луни – изглежда, действието не се развива на Земята или пък Ева показва свое видение на Адам. Голите тела са свръхопростени, почти детски, но затова пък сюжетът не се разпилява в подробности. Анита Ненчева не разказва за драматичното грехопадение, а изписва човешкото начало като образ-емблема: мъжът и жената хванати за ръце, уязвими, смешни, сериозни и вече въвлечени в света на знаците и изкуството.

„Младоженци“ превръща брачната двойка в тържествено-комичен обреден образ. Мъжът и жената са фронтални, неподвижни, иконно поставени под арка и камбана, но пресонажите са представени с наивистична странност и леко гротескова изразителност. Булката е по-богато натъкмена, в червен традиционен български костюм, но с нетипично огромно деколте. Носи вълнени шарени чорапи и цървули. Има корона и нехарактерното за народната традиция бяло було, обаче нашито с червен конец като каренце. Младоженецът е светлорус с доста дълга коса, старателно оформени мустаци и козя брадичка. Линиите на прическата са придали на лицето му формата на сърце. Сърцевидното му лице буквализира любовния знак и добавя още един комичен пласт към иначе тържествената сцена. Младоженецът е облечен в елегантен западноевропейски костюм от XIX в. с раирани панталони и червени обувки. Така брачната двойка се превръща и в среща на два костюмни свята – локално-български и западноевропейски, народно-обреден и градско-театрален. Този странен брак, дали между българка и чужденец или между патриотка и почитател на европейските ценности, е показан както леко карикатурно, така и като социален и обреден знак – едновременно сериозно-тържествен, смешен, народен и малко театрален.

Наивизмът на Анита Ненчева не е „наивност“ в житейския смисъл на думата – самата тя казва, че „не е нужно човек да е наивен, за да рисува в наивистичен стил“ (Осиковска 2023). По-скоро при нея става дума за способност да се върнеш към първичното – към фигурата, жеста, двойката, предмета, старото дърво, телесната смешност и странната мъдрост на простия образ – и да го погледнеш иронично. Именно в малките формати и привидно непретенциозните сцени се вижда художничка, чиито произведения имат собствен глас, собствен хумор и собствена представа за света. Първичността и мекият хумор на нейните творби имат потенциала да докоснат с неочаквана сила мнозина от нас – потопените в съвременната дигитална визуалност и позабравили виталността на първичните елементи, които движат човешкото в нас.

д-р Росица Гичева-Меймари,
гл. ас. в департамент „Изкуства и дизайн“ и член на Център „Българо-европейски културни диалози“ в Нов български университет

Източници:

Осиковска 2023: Даниела Осиковска, Интервю с Анита Ненчева. В: Маринска, Р. (авт.), Д. Осиковска (съст.), Съвременни български наивисти. София „Кибеа“, 2023, с. 20-21.

Маркова 2016: Диана Маркова, Анита и Жоро Ненчеви – труден, но страхотен живот. В: OFFNews, 24 септември 2016 – https://offnews.bg/litca/anita-i-zhoro-nenchevi-truden-no-strahoten-zhivot-636577.html Посетена на 29 август 2026

Праматарова 2022: Невена Праматарова, Изкуството на Георги Ненчев – да погледнем света с широко отворени очи, БНР, 12.11.22 – https://old-news.bnr.bg/post/101735315 Посетена на 29 август 2026

Салон за наивистично и интуитивно изкуство: Биографични бележки за Анита и Георги Ненчеви в Сайт на „Салон за наивистично и интуитивно изкуство“ – https://www.naiveart.eu/%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%B7%D0%B8%D1%86%D0%B8%D1%8F/%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8/%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2%D0%B8/ Посетена на 29 август 2026

Association of Naive Art Bulgaria: Фейсбук страница „Association of Naive Art Bulgaria‟ – https://www.facebook.com/photo/?fbid=550997724394338&set=pcb.551003664393744  Посетена на 29 август 2026