Статии от експертите

Юбилеен 50-ти аукцион на Аукционна къща „Енакор“ – „БЪЛГАРСКИ ХУДОЖНИЦИ НАИВИСТИ“, 8 октомври 2026 г.

Анета Яламова е един от немногото на брой преднамерени наивисти в аукциона на „Енакор“, които въпреки академичното си образование са възприели езика и ценностите на наивизма, отгледали са наивистични художествени умения и ги прилагат в отличаващия ги собствен почерк. Яламова се разпознава по специфичното опростяване и стилизиране на фигурите, детския и приказен поглед, фантастичното преобразяване на действителността, радостта от разказа и силата на непосредственото чувство. При нея реалният град, селото, празникът и споменът са превърнати в ретро-приказки за една стара България. В този избор ясно личи връзката с любимия ѝ български художник Цанко Лавренов, когото самата Яламова посочва като автор, на когото се възхищава, защото според нея „трябва да следваш онзи, който вълнува сърцето ти“ (Осиковска 2023: 13). При Яламова това родство не означава подражание, а близост в отношението към стария български град – към сгъстената архитектура, изкачващите се къщи, сияйната цветност, декоративно-конструктивното пространство и усещането, че градът е едновременно реално място и приказна сцена. Както при Лавренов, старият град може да бъде видян като свят със собствена вътрешна светлина; но при Яламова той е по-мек, по-носталгичен, по-населен с усмихнати хора, файтони, шапки, зимни пързалки, празнични срещи и дребни човешки радости.

Анета Яламова (р. 1958) е родена във Велико Търново – градът, който остава нейното голямо вдъхновение. През 1981 г. завършва „Живопис“ във Великотърновския университет, в последния випуск на Янаки Манасиев и още оттогава развива свой разпознаваем стил – това, което тя назовава „арт наив модерн“ (БНР Варна 2025; Льо Папийон). Нейната наивистична образност е дисциплинирана, бавно изграждана и последователно отгледана художествена система, както се потвърждава в не едно от нейните интервюта – „Ако искаш да постигнеш нещо в изкуството, трябва да станеш професионален художник и да не се занимаваш с нищо друго. Мислите и чувствата на твореца не бива да се разпиляват, а да се концентрират върху работата му.“ (Осиковска 2023: 12); „Рисуването ми е бавно и трудоемко – с една тънка четчица. Някои рисуват лесно – аз ги наричам щастливите художници – които много бързо рисуват, правят по няколко картини на ден. Пък аз с месеци ги рисувам.“ (Славова 2017). Рисуването за нея е състояние на пренасяне в друг свят – „нещо като еуфория, нещо като медитация“, при което битовизмите, проблемите и болестите изчезват, а човек заживява в „своите си светове“ (БНР Варна 2025).

Световете на Яламова са изградени от детскост, приказност и фантастичност, но и от много конкретна памет за места, сгради, улици, къщи, дървета, стъпала, прозорци и хора. Родният ѝ град Велико Търново е центърът на тази образна вселена (Александрова 2017). Тя не обича абстрактната идея за стария град, а конкретността: „конкретното дърво, конкретното стъпало, прозорчето с коте отпред“, защото именно те създават усещане за истинност в картината (Александрова 2017). Наивистичната приказност обаче преобразява реалността. Реалният град, видян, помнен и обичан, се превръща в сцена на ретро-приказка. Любимата ѝ епоха са 20-те и 30-те години ХХ век – с ученическите фуражки и барети, пързалките по Янтра и жените, които перат чергите си в реката (Александрова 2017; Митева 2022). В друго интервю тя определя любимите си градове – Търново, Варна и Пловдив – като места, които още носят духа на „истинската България“, на богатите буржоазни и по-бедните къщи на стара България, на хората с рокли, костюми, шапки, с разговорите и патриархалното уважение (Славова 2017). В картините си тя пресъздава художествено един наследен и обичан свят – този на градската и провинциална България преди социалистическата промяна.

Тази България при Анета Яламова е едновременно градска и селска. Самата тя казва, че рисува „разделена на две“: едната половина от същността ѝ е селска, а другата – градска, затова рисува тези теми (Николов 2022). Но селото при нея не е етнографска реконструкция. Както тя уточнява: „Не съм етнограф, не рисувам народния костюм какъвто е. Само условно обозначавам нещо като „народно“. Интересува я сцената – хорото, празникът, събирането на хората, старите къщи – като духовна среда, която човек обитава (Николов 2022). Градските ѝ пейзажи – с файтони, шапки, костюми, чадъри, светнати прозорци и стара архитектура, както и селските ѝ празници – с шейни, хора, музика и обреди, принадлежат към един общ образен свят. Той е светъл, цветен, носталгичен, но не тъжен. Както тя казва: „И с носталгично, но повече с добро чувство, не с тъга – по-скоро с любов и нежност към спомена.“ (БНР Варна 2025).

При Яламова наивизмът е свързан и с особено разбиране за детския поглед. Според нея, „Художниците, които рисуват в наивистичен стил, приличат на непораснали деца, защото виждат света по детски и приказен начин. Хората усещат тази искреност и душевна чистота и стават съпричастни с автора.“ (Осиковска 2023: 13). Тъкмо тук може да се търси силата на нейното изкуство: то не се стреми към драматична историческа истина, а към съхранена радост. „Рисувам само това, което обичам и което харесвам“, казва художничката (БНР Варна 2025). Затова в картините ѝ почти няма лице, което да не се усмихва – усмивките, по нейните думи, тя открива в себе си, защото „човек рисува с душевните си сили, със сърце и душа“ (Николов 2022). Нейните ретро-градове и фантастични села от „буржоазно време“ са нейна избрана, обичана и празнично преобразена версия на света – свят, в който миналото продължава да свети, защото някой упорито го рисува такова, каквото иска да бъде запомнено.

В „Старо Търново“ градът е главният герой. Хората са много, но композицията се държи преди всичко от къщите – накацали една върху друга, изкачващи се нагоре, наклонени, надвесени, сякаш притиснати и едновременно оживени от собствено вътрешно движение. Старо Търново е представено като жив архитектурен организъм: къщите сякаш се гледат, разговарят, подпират се, протягат балкони, отварят прозорци, излизат към улицата и участват в общия градски живот заедно с хората. Долу този живот се разгръща като малък буржоазен градски театър – край фотограф, който заснема младо момиче, се разхождат дами с шапки и чадъри (една язди конче), господа с костюми, деца, коминочистач и много котки. Мъже са седнали на маса пред кръчма, фигури се подават от прозорците или стоят по балконите. Наивистичната деформация в човешките фигури е специфична: главите са несъразмерно уголемени, очите – още повече, като при това „бялото“ на очите е нарисувано ярко синьо. Дори да сме се отдалечили от картината, ще виждаме по какъв точно начин персонажите се гледат, надничат, разпознават се, дебнат се, заговарят се с поглед. Това е град на разходката, срещата, разговора и наблюдаването – близък до онова старо търновско „движение“ или „гьозме“, за което Яламова говори в интервюто си (Славова 2017). В тази сгъстена, изкачваща се архитектура личи и връзката с Цанко Лавренов, но при Яламова градът е по-мек, по-усмихнат и по-битов – не толкова монументален образ на българската старина, колкото приказка за обитавано, топло и одушевено цивилизовано буржоазно време.

В „Зима“ Анета Яламова превръща пейзажа в празнична въртележка. Сцената се движи във всички посоки – шейни, коне, деца, музиканти, свещеник, минувачи обикалят около стилизираното тъмно дърво с камбана, което стои като ос на целия този снежен свят. Дървото може да се прочете и като спомен за вековното дърво в центъра на селото – онзи жив знак на корена, рода и общността, около който в традиционния селски свят се събират хората на празници. Снегът не е студено бял, а синьо-зелен, мек и светещ; той не замразява живота, а го плъзга по себе си. Църквата и къщите са накацали по хълмовете с огромни снежни калпаци, светнати прозорци и пушещи комини, сякаш и те участват в зимната игра – гледат, топлят, подслоняват, понякога леко се накланят към случващото се. Човешките фигури са дребни, но не се губят: уголемените глави, ярките очи и отчетливите жестове ги превръщат в малки действащи знаци на радостта. Селото е приказна зимна сцена – свят на шейни, музика, камбана, коне, светнати къщи и общо веселие, в който самата зима сякаш е решила да не бъде мраз, а празник.

В „Коледари“ Анета Яламова сгъстява зимния селски свят около обредното събиране. Заглавието насочва към коледарски обред, но изображението бързо разширява и размива тази рамка. В центъра може би е представено коледарско ядро, но сред фигурите има жена с икона и много малки деца – детайли, които изваждат сцената от строгата етнографска представа за коледарска дружина. Както често при Яламова, обредът е повод цялото село да влезе в празника. Снегът тук е жива пътна система: извива се, обикаля, качва и сваля погледа, събира хората и превръща селото в една обща празнична въртележка. Горе стои църквата, леко наклонена и затрупана със сняг, но обредното сърце на картината е долу – при хората, глъчката, музиката и срещата. Къщите пак не са бездушен декор: с огромните си снежни покриви, светнати прозорци и наклонени тела, те сякаш гледат към празника заедно с обитателите си. Особено силен е персонажът с фуражката долу вдясно – с несъразмерно уголемена глава и вдигнати ръце, почти скочил към зрителя. Тази деформация усилва смисъла: човекът не гледа коледарите, а въвлича и нас в общото веселие. Картината не е възстановка на обичай, а приказка за общността – село, което пее, гледа, пързаля се, посреща, маха с ръце и празнува самото си съществуване.

В „Селски празник“ Яламова показва селото като топла, шумна и леко разпусната сцена на общото веселие – вероятно на празник на виното. В центъра стои огромна дървена каца, около която се завърта хорото, а върху нея са качени музикантите – сякаш самата музика извира от съда на изобилието, виното и празничната радост. Тук, както самата художничка казва, не я интересува етнографската точност на носията, а сцената: хорото, празникът, събирането на хората, старите къщи, животът на общността. Фигурите са условно „народни“, но не музейно правилни – те са важни като жест, поглед, движение и участие. Несъразмерно уголемените глави и огромните очи отново превръщат човешките лица в действащи знаци – хората се гледат, подвикват си, заговарят се, ухажват се, смеят се, въвличат се един друг в празника. Около централното хоро се разпиляват малки странични случки: каруца с вол носи нова бъчва, пируващи семейства са седнали на черги, човек с делва вече е преминал отвъд приличното веселие. Най-смешният и най-точен знак за тази празнична разюзданост е попът вдясно – яхнал конче, като че ли пее, размахал кръст в лявата ръка и бъклица в дясната, докато около него подскачат деца. Празникът е репрезентиран като състояние на цялото село. При Яламова селският свят не е беден, тежък или застинал в етнографска поза. Той е фантастичен, цветен, шумен, щедър и многоок свят, в който хорото, животните, къщите, музиката и самата вечер са се хванали да празнуват заедно.

Произведенията на Анета Яламова са привлекателни не защото предлагат лесна носталгия, а защото изграждат цялостен, разпознаваем и устойчив свят – ретро-градове, фантастични села, светнати прозорци, многооки лица, къщи, които сякаш се движат и разговарят, празници, в които хората, животните, музиката и самото пространство участват заедно. При нея наивизмът не е сладникаво връщане към „доброто старо време“, а майсторски изработена приказна версия на паметта. За ценителите на наивистичното изкуство това са картини, които носят радост от пръв поглед, но не се изчерпват с нея: колкото повече ги гледаш, толкова повече започваш да забелязваш малките им хитрости – погледите, наклонените къщи, странните мащаби, светлините, страничните случки и настойчивата упоритост, с която художничката пази своята приказна буржоазна България от изчезване.

д-р Росица Гичева-Меймари,
гл. ас. в департамент „Изкуства и дизайн“ и член на Център „Българо-европейски културни диалози“ в Нов български университет

Източници:

Александрова 2017: Сашка Александрова, Анета Яламова 25 г. рисува голямата си любов – Велико Търново. В: Борба, 14.11.2017 – https://www.borbabg.com/2017/11/14/%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D1%8F%D0%BB%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D0%B2%D0%B0-25-%D0%B3-%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%83%D0%B2%D0%B0-%D0%B3%D0%BE%D0%BB%D1%8F%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D0%BB%D1%8E/ Посетена на 9 септември 2026.

БНР Варна 2025: „Щастливите мигове на Анета Яламова“. В: БНР – Радио Варна, 27 септември 2025 – https://bnrnews.bg/varna/post/365000/shtastlivite-migove-na-aneta-alamova Посетена на 9 септември 2026.

Галерия „Париж“ 2020: „Писма от вчера“ – изложба на Анета Яламова. В: Културни новини, 2020 – https://kulturni-novini.info/sections/2/news/31738-pisma-ot-vchera-izlozhba-na-aneta-yalamova Посетена на 9 септември 2026.

Льо Папийон: Биографични бележки и представяне на Анета Яламова в сайта на Арт галерия „Льо Папийон“ – https://www.artpapillon.com/bg/aneta-yalamova Посетена на 9 септември 2026.

Митева 2022: Виктория Митева, „Изворът на радостта“ – изложба живопис на Анета Яламова. В: Културни новини, 07.09.2022 – https://kulturni-novini.info/sections/2/news/35346-izvorat-na-radostta-izlozhba-zhivopis-na-aneta-yalamova Посетена на 9 септември 2026.

Николов 2022: Мартин Николов, Анета Яламова и „Изворът на радостта“. В: БНР – Радио Варна, 13.09.2022 – https://old-news.bnr.bg/varna/post/101704405/aneta-alamova-i-izvorat-na-radostta Посетена на 9 септември 2026.

Осиковска 2023: Даниела Осиковска, Интервю с Анета Ялъмова. В: Маринска, Р. (авт.), Д. Осиковска (съст.), Съвременни български наивисти. София „Кибеа“, 2023, с. 12-13.

Павлова 2023: Надежда Павлова, Анета Яламова рисува своето Велико Търново. В: Newsmaker.bg, 24.10.2023 – https://newsmaker.bg/%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D1%8F%D0%BB%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%83%D0%B2%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%BE-%D1%82%D1%8A/  Посетена на 9 септември 2026.

Павлова 2024: Надя Павлова, „Спомени и мечти“ – изложба на Анета Яламова. В: Културни новини, 02.10.2024 – https://kulturni-novini.info/sections/2/news/39891-spomeni-i-mechti-izlozhba-na-aneta-yalamova Посетена на 9 септември 2026.

Славова 2017: Ваня Славова, „Помниш ли“… една носталгична изложба на Анета Яламова. В: БНР – Радио Варна, 19.09.2017 – https://old-news.bnr.bg/varna/post/100874717/pomnish-li-edna-priatna-izlojba-na-aneta-alamova  Посетена на 9 септември 2026.