Статии от експертите

„София-Истанбул: мост на изкуството. Творби с истории“, изложба на АК „Енакор“

4. 12. 25 – 3. 01. 26 в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6, 2А

Маските на Зиятин Нуриев са част от проекта „ИНТЕРВЕНЦИИ“ от 2000 г., съставен от 99 скулптури от промишлен фаянс, изградени върху една и съща базова форма. Повечето от тях са в естествения бял цвят на материала, но около 25 са обработени с техниката раку – опушване в безкислородна среда – и придобиват графитено-въгленови нюанси. Проектът е изграден структурно като музикално произведение в скулптурна материя – 99 вариации на една и съща тема. Всяка маска е като фраза, вариация, модулация, с леко отклонение от базовата форма, с добавка, отнемане или жест, който променя интонацията, но не нарушава целостта. Това е композиция, построена по логика, близка до класическата музика: не импровизация, а съзнателна разработка на тема чрез форма. Така проектът придобива не само визуален, но и ритмичен, почти акустичен обем.

Според Нуриев, проектът „ИНТЕРВЕНЦИИ“ е философска притча за човешката склонност към намеса. Всяка от маските е интервенция върху една и съща форма – понякога минимална (отнемания, добавяния), друг път категорична (деформации, отрязвания, срязвания). Не защото е необходимо, а защото човекът иска да променя – формата, материята, тялото, света, себе си. Дори когато няма причина, той намира такава. „Не е нужно да има причина, и да няма причина ниe може да измислим 99 причини да се намесим. Примерно не е задължително този проект да е от 99 парчета, но аз мога да изброя 99 причини за това да са точно 99“, казва авторът.

В маските в изложбата намесата не е разрушение, а създаване; не е агресия, а съучастие; не е корекция, а жест на разбиращо отношение към материята. В други маски от проекта има и по-драстични интервенции. И в двата вида намеси прозира самата същност на човешкото отношение към света – не да съзерцава природата, а чрез намесата да прави от нея нещо ново, да създава артефакт, образ, нов свят. В този смисъл „ИНТЕРВЕНЦИИ“ е демонстрация на същностния акт на създаване на култура – на изкуствения, измислен човешки свят, който е различен от природния, макар че произлиза от него.

Маските на Зиятин не прикриват идентичност, а я създават – от самата земя, от белия материал, в който сякаш се е отпечатало отвъдното. Това не е бялото на празнотата, а на спомена, на нещо, което е било живо и вече е само следа, но и което може отново да бъде. Пластиките представят фрагмент от човешкото: силует с нос, като знак за лице, за живот-дъх, за емоцията на аромата, която създава паметта, за обонянието, чрез което разбираме още преди да видим или чуем. Маските въздействат на зрителя силно сетивно – не само тактилно за ръката (с характерната за Нуриев фина и мека гладкост на повърхностите), но и визуално за очите, за умо-зрението, за обонянието, за вътрешната телесна сетивност, която си припомня неща, които още не е усетила в този свят.

Демиургични интервенции

Всяка маска е намеса – интервенция върху тялото и неговата форма. Намесите не са само по повърхността, а и върху формата на самата природа: плисната отгоре и разляла се на струйки кремообразна течност, пристегнат около лицето воал, очи върху превръзка за очи, с протекло като кръв по нея синьо. Намесите не нараняват формата, а я завършват. Те не са орнамент, а жест – онзи последен, който прави тялото смисъл, не просто плът. Очите върху превръзката не гледат, а пазят. Със своята стилизирана форма те напомнят на египетските изображения – не като символ, а като знак, останал от цивилизация, която е познавала други начини на виждане. Това не е зрение, а памет. То е припомняне в Сократовия смисъл – на онзи божествен свят, който душата е съзерцавала преди раждането си, и който разпознава отново чрез образи.

Скулптурите не са портрети, а очертани същности – парчета от тела, изваяни с онзи изящен усет за фрагмент, който ярко отличава почерка на Нуриев. Светът им е свят на метаморфоза: преминаване-преливане от животно към човек, от тяло към предмет, от природа към култура, от голо и уязвимо към защитено. В тях са преплетени минималистични силуети на човешко коляно и лице, фрагмент от човешки крак и глава на кон, броня, минало, а може би и бъдеще („гледат“ нагоре). Фрагментът с коляното може да се провиди и като силует на конска глава. Това не е символично, а морфологично приплъзване, в което се ражда модерен кентавър, андрогинно, зоо-антропоморфно или транс-биологично същество. Главата на кон в тези пластики може да напомни на белия кон от Сократовата колесница – онзи, който тегли душата нагоре към божественото, към съзерцанието на идеите. В проекта има и черни маски, които не участват в изложбата, но принадлежат към същата скулптурна система. Те усилват усещането за двойственост, контрапункт и инверсия. В тях има тежест, невъздържаност, дълбочина. Те могат да бъдат свързани с черния кон от Платоновата алегория, онзи, който тегли душата надолу – към телесното, земното, плътното

В геометрично стилизираните обеми и линии, в редукцията на формата, които обичайно прави Нуриев, почти винаги има и еротика – но без агресия и без буквалност. А обонянието, което тези маски така силно маркират чрез носа, е сетивото, най-свързано с еротичното привличане както в животинската, така и в човешката еволюция. Тази минималистична, завоалирана, интелектуализирана еротика носи същия порив, за който говори Сократ – Еросът, който повдига душата към онова, което някога е съзерцавала и я насочва към припомняне на божественото. В този Ерос мъжкото и женското не са разделени, а са преплетени в едно тяло – както в Сократовия мит за андрогините, така и в пластиките на Зиятин.

Телата, макар и редуцирани до фрагменти, носят и друг пласт памет – културно-историческа и архетипна. В тях се усеща отглас от нещо по-древно, не толкова запазено чрез традиция, колкото отпечатано в тялото. Без да я имитират, скулптурите на Зиятин Нуриев повикват тази памет – на античната броня, на ритуалната маска, на богинята-защитничка, чийто лик украсява наколенниците на тракийските владетели и владетелки. Пластиките могат да се асоциират и с тракийските царски парадни шлемове, върху челата на които са изобразени очи. Те не само означават вътрешното зрение на мъдростта на владетеля, но и го предпазват, като вграден амулет на знанието в сребърния или златен лист на шлема. Формите на пластиките напомнят стилизирана анатомия, преливаща в артефакт – подобен на древнотракийските наколенници и шлемове. Съществата в маските – понякога женски, понякога мъжки, понякога отвъд човешкото – не гледат, не говорят, не чуват, но живо присъстват и пазят.

Маските на Зиятин не прикриват лице, не разиграват роля, не участват в празник. Те не са театрални, нито карнавални. Приличат на древните погребални маски на източното Средиземноморие – но не като следи от смърт, а като матрици за друга, отвъдна, бъдеща идентичност. В тях няма портрет, но има памет за тела, форми на възможни същества, следа от живот, който не сме живели, но можем да си представим. Те не са родени от плът, а същества, сътворени от култура – възможни същности отвъд биологичното, в които изкуството моделира свои бъдещи изкуствени форми на живот. Човешко коляно, конска глава, лице с нос и дъх, но без поглед, вслушване или заговаряне – това е необичайна визия за същество отвъд човешкото, запечатано в бяла земя, изваяно в елегантно преливащи се силуети, форми и обеми, обърнато към небето. Сякаш древен демиург, Зиятин Нуриев вае своите отвъдни бъдещи същества като музикална композиция от вариации на тема, изсвирена чрез теракота, като преплетени мостове в четирипосочна координатна система на минало-бъдеще и въображаема-физическа реалност.

Мостовете на Зиятин

Главата на кон, която се привижда в маските, не е просто анатомичен фрагмент, а морфологичен ключ към друг пласт на изложбата – образът на коня като мост. Това не е фигуративно изображение, а препратка към архетип: тракийския кон с конник, Сократовите бял и черен кон, теглещи колесницата на човешката душа, суфийския Бурак на възнесението. В скулптурите на Нуриев този образ е абстрахиран до силует, до вътрешна форма, в която е вплетена идеята за движение между светове – от тяло към дух, от човек към отвъдно, от земя към съзерцание. Така Зиятин става част от нишката, в която конят е медиатор, не с копита, а със същност – препускащ по метафората, а не по пътя.

При Нуриев фрагментът не е остатък, а същност. Маските и телесните пластики не водят към цялото, което е било, а към онова, което може да бъде. Те не показват лице, а възможна същност – бъдеща, метаморфна, отвъд човешкото. Ако при Павлина Копано фрагментът е отпечатък от нещо отминало, при Зиятин той е матрица на бъдещото. Тук фрагментът се явява като предложение, не като спомен. В този смисъл скулптурите му са не само мост към миналото, но и към бъдещото въображаемо: възможен свят, в който тялото ще има друга форма, паметта – друго обоняние, а културата – друго тяло.

Зиятин Нуриев мисли чрез обонянието не като тема, а като структура. Неговите маски въздействат чрез носа не само визуално, а и смислово. Това е обоняние на формата – сетиво за паметта, за Ероса, за невидимото, за възможното. Носът в пластиките му не е анатомичен детайл, а портал към онова, което човек разпознава преди да види и чуе – вход към културна археология и вътрешно разпознаване. В този смисъл, маските му са мост към паметта, не само културна, но и телесна –  отпечатана в тялото още преди думите. В свят, в който зрението доминира, Зиятин ни напомня, че най-дълбоките мостове минават през онова, което не виждаме, а помним с тялото. Обонянието тук е метафизично. То въздига материята до спомен и я връща като предчувствие за бъдещо същество. Това е най-тихият сетивен канал, но и най-дълбокият, и в изложбата именно Зиятин го поставя на забележителен фокус.

Скулптурите на Нуриев са като фрагментирани тела на бъдещето – сетивни, мислещи, метаморфни. Те не само представляват, но и пораждат усещания – за допир, дъх, телесна памет и зрение отвъд очите. В този смисъл, маските му са мост между човешкото и отвъдното, между земята и съзнанието, между древността на ритуала и възможното бъдеще на изкуството. Носят аромата на културна памет, обонянието на Ероса, гладкостта на скрита интуиция и структурата на музикално съгласие. Това не е просто визуално преживяване, а пир на сетивата, възприятията и мисълта. Пир, в който всеки елемент говори на своя език, но всички заедно оформят обща фигура на смисъла.

В контекста на изложбата „София–Истанбул: мост на изкуството“, маските на Зиятин Нуриев очертават един от най-силните мостове – между материята и идеята, между тялото и интелекта, между глината и мисълта. В скулптурите му сетивата не са илюстрация, а същност – обонянието и докосването изграждат не само форми, а значения. Те са мостове, през които паметта преминава от телесна в културна, от миналото – в бъдещето. Неговата работа с фрагмента е особено значима: фрагментът тук не е остатък, а обещание, начална клетка на нещо, което предстои. Формите му се движат на границата между природното и културното – глината се трансформира чрез жест, мисъл и ритуал. В това се откроява една от темите на изложбата: културата като мост към природата – не като доминация, а като споделено преобразяване.

Абстракцията при него не заличава телесността, а я събира в енергийни ядра – концентрирани образи, които съдържат тракийската древност, религиозно-философски традиции, пулса на настоящето и семената на бъдещето. Конят се появява не като сюжет, а като формален знак с дълбока памет – тракйиският конник, конете от колесницата на Сократ-Платон и ислямската духовност се срещат в едно символно поле, което обединява родното и универсалното. А женското присъствие – флуидно, интуитивно, еротично – не е отделено от мъжкото. Двете сили се преплитат в андрогинно равновесие, в което еросът е енергия на съзиданието, не на разграничаването.

В многопластовия свят ня скулптора ритуалът не е реконструкция, а вътрешен ритъм, който движи формата – както в древността, така и днес. Маските, наколенниците, движенията на тялото – всички те са отломъци от живи практики, пренесени в бъдещето. Изкуството на Зиятин Нуриев свързва начини на съществуване, в които идеята и формата са неразделни, и са път към смисъла. В тази перспектива, маските му могат да бъдат разчетени и като образи на бъдещи божества – не възстановка на изгубени вярвания, а предчувствие за нова сакралност. Те идват от предусещането за една възможна еволюция, в която телесното и интелектуалното, природното и изкуственото ще се срещнат в нов красив синтез. Такива маски не скриват лице, а разкриват потенциал. Те са лицата на идеи, които още не сме изговорили и на същества, които още не сме станали.

д-р Росица Гичева-Меймари,
гл. ас. в секция „Изкуствознание и история на културата“ и член на Център „Българо-европейски културни диалози“ в Нов български университет

Биография на художника

Зиятин Нуриев е роден на 08. 05. 1955 година в с. Мост, Кърджалийски окръг. През 1974 година завършва Художествена Гимназия в Казанлък, а през 1982 година – Художествената Академия в София.

Първата му професионална изява е веднага, една седмица след дипломирането от Академията – участие с две работи в Национална младежка изложба в София, където и двете му работи се откупуват от Художествена Галерия – Варна и от Софийска градска художествена галерия. Същата година спечелва конкурса за участие в много авторитетния за времето си „Международен Симпозиум по Скулптура“ в Отманли (парк Росенец), Бургас, където спечелва Голямата Награда. До 1992 година работи на свободна практика в България.

През 1991 година отива за пръв път като турист в Истанбул. Лято е и всички галерии са затворени. На един булевард, минавайки покрай един търговски център, придружаващият го приятел казва , че май тука има една галерия. На фасадата има надпис “VAKKO” . Вътре всичко е бляскаво и пищно. След като разглеждат изложбата на втория етаж, се представят на уредничката и ѝ подават мижавата черно-бяла диплянка, която е носена предвидливо за подобни случаи. След прехвърлени 3-4 страници веднага идва предложение за изложба. Оказва се, че това е най-популярната и авторитетна галерия в Турция.

Още същата година открива първата си изложба във “Vakko”, Анкара (тогава “Vakko” имат верига от три галерии – Истанбул, Анкара, Измир). Вследствие на тази изложба Зиятин Нуриев получава покана да преподава скулптура във Факултета по изящни изкуства към Университета МАРМАРА в Истанбул където основава ателието по камък. От 1992 година преподава и работи активно в ателието си в Истанбул.

Негови работи са притежание на много музеи и частни колекции в България и по света.

История за творбите

ПРИТЧА В ТЕРАКОТА

Моите работите в изложбата са от проекта “ИНТЕРВЕНЦИИ“, който се състои от 99 броя маски, изработени от теракота (промишлен фаянс), през 2000 г. Нямат отделни имена, а са с едно общо название – ИНТЕРВЕНЦИИ (НАМЕСИ). Те представят притча за един елемент от психологията на нас, човеците – да се намесваме за било и небило, за щяло и нещяло, за добро или лошо – във всичко, стига да поискаме. Не е нужно да има причина. И да няма причина ние можем да измислим 99 причини да се намесим. Примерно, не е задължително този проект да е от 99 парчета, но аз мога да изброя 99 причини за това да са точно 99.

Пластичното решение на замисъла се състои от една повтаряща се базова форма, върху която има отнемания, добавяния, деформации и други игри, с които се визуализира ИНТЕРВЕНЦИЯТА.

За специална интересна случка с една работа, която да я разкажа на половин страница в момента не се сещам. Надявам се ако не всички, то поне повечето ми работи да са вследствие на интересни случки и изживявания.

Но мога да кажа няколко думи за този проект. Не знам колко време се е въртяла идеята в главата ми, но 2000 година се избистри и реших да я реализирам. За това голяма заслуга има едно от най-известното предприятие за керамика ВИТРА /VİTRA/ в Турция, които бяха предоставили за художници, скулптори и керамици едно ателие в което осигуряваха всичко – материали в неограничени количества, техника и асистенти.

Междувременно, по онова време някои мои колеги непрекъснато ме подръчкваха да правя докторат и да се включа в академичната кариера, а аз не исках. Като свърших маските, си рекох защо пък да не направя докторат върху този проект? И така реших да правя докторат на тема ‘‘ПОВТАРЯЩИЯТ СЕ ЕЛЕМЕНТ КАТО ИЗРАЗНО СРЕДСТВО В ИЗКУСТВОТО‘‘.

Понеже защитата е изложба плюс дисертация, аз им казах, че ще изложа маските. Отговориха ми, че не може, понеже са били правени преди да почна доктората. Всъщност се получи като в поговорката „Всяко зло – за добро“. Направих още един проект върху същия концепт, който се състои от 12 двуметрови фигури и се казва ‘‘ДВАНАЙСЕТТЕ АПОСТОЛИ‘‘.

Зиятин Нуриев