Статии от експертите

„София-Истанбул: мост на изкуството. Творби с истории“, изложба на АК „Енакор“

4. 12. 25 – 3. 01. 26 в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6, 2А

Сапунените мехурчета като последен отблясък на живота

Серията на Ямур Станкулов носи заглавието Memento mori – добре познатият латински израз „Помни смъртта!“, в смисъл „Помни, че си смъртен!“. В древен Рим тези думи се нашепвали в ухото на триумфиращия пълководец, за да го предпазят от самозабрава и горделивост. Станкулов обяснява идеята, вложена в творбите ѝ: „Моите картини предлагат художествени напомняния за неизбежността на смъртта и канят зрителя да размишлява върху преходността на собственото си съществуване. Идеята за memento mori присъства в меките граници на цветните отблясъци върху сапунените мехурчета и в равната чернота на матовия фон. Сапунените мехурчета са отражения на света около нас – образи, извлечени от съзнанието на всеки, в очакване на момента, в който балонът ще се спука.“

На черен фон, без време и без място, Станкулов създава своите сапунени мехурчета – точно такива, каквито помним от детството. В тях има и нещо наивно прекрасно – както в самия живот, който се смее, дори когато се пуква. В ритъма на всяка картина има сетивност: искаш да докоснеш, дочуваш в себе си онова крехко „пук“, което още не се е случило. Сякаш присъстваш на последната секунда от съществуването на нещо красиво – а в същото време и на първата секунда от тишината, която идва след него. От разказа на художничката разбираме обаче, че тези мехурчета не са играчки на забава, а възвратен жест на паметта, в който светът се отразява за последен път – цветен, нежен и крехък. Като в последните мигове на живота, когато човек си мисли, че отново е дете – тези балони се появяват на границата между спомена и изчезването, между първото вдишване и последния поглед.

Интелект, тяло и дигиталност в образа на мехурчето

Всяко балонче е самостоятелен свят – с криволичеща повърхност, пълна с цветове, в която се отразява онова, което вече изчезва. Контурите им изглеждат като органична материя – приличат на мозъчни кортекси, мембрани, обвивки или ядра. Приличат на живи клетки, които трептят, пулсират и се разтягат като дихание, което още не е решило дали да влезе или да излезе. Цветовете са изтеглени в ритъм – от горещо оранжево и червено, през зелено, златисто, лазурно синьо и бяло, до пурпурно, виолетово и тъмносиньо – сякаш балонът улавя светлината от целия спектър, преди да изчезне. Цветните обвивки около черното ядро създават топография на чувствителност, в която липсата е център.

Тези картини могат да се разглеждат и като визуализации на интелекта – тъмната вътрешност като място на безмълвие, а обгръщащите я цветове като невронни вълни от усещане, възприятие, интуиция и спомен – сякаш тишината тук има акустична форма, като ехо от звук, който не се е чул. Така те изглеждат като научни модели на незримото – дали мозъчни карти, MR-сканирания или хипотетични визуализации на изкуствен интелект. Така „мехурчето“ се превръща не само в метафора на живота, а в образ на вътрешния човек – онзи, който преживява, разбира, помни и се приготвя да си тръгне.

Макар създадени с традиционната техника на маслените бои, мехурчетата на Ямур принадлежат по някакъв начин и на света на новите технологии. Повърхността е гладка и без мазки, напомняща виртуален обект или дигитална симулация – нещо, което може да съществува еднакво в реалността и в екранна вселена. Големият им мащаб, макро погледът към ефимерната синтетична структура и гладката матова повърхност ги доближават до елегантна форма на дигитална визуална естетика. Те са тела на границата между живопис и екран, между дишането на ръката и безтегловността на виртуалното изображение.

Съкровените пейзажи и светлият край

При вглеждане в кривите повърхности на балоните, погледът започва да различава и друго – пейзажи в отраженията, като сънища на паметта. Цветовите обертонове, сенките и извивките напомнят за планини, скали, гори, реки, море, водопади, житни или зелени полета, пясъци, огън, небе, залези, хоризонти, дори домове – но не външни, а вътрешни пейзажи на живота. Те са фрагменти от спомени – от места, през които сме преминали и от онези, които човек разпознава, без някога да е бил там. Тъй както сапуненото мехурче отразява всичко около себе си, така и картините на Ямур отразяват преживени светове – съкровените пейзажи на личността, в които частното и универсалното се сливат в един виртуален образ на живота.

Сапуненото мехурче в картините не е просто символ на крехкост. То е форма на съществуването, толкова прелестна, колкото и преходна. В центъра на всеки балон стои вътрешна празнота, знак за онова, което всеки от нас носи в себе си: смъртта като част от съществуването, тиха и постоянна, но не заплашителна. Вътрешната черна празнина е нещо различно от ужас – тя е тишина, покой, сън. Онзи момент, в който животът се отдръпва, но цветовете още светят по стените му.

Черната дупка и смъртта като трансформация

Погледнати от разстояние, тези картини напомнят и нещо друго – астрофизичната черна дупка, която човечеството успя да заснеме наскоро. Черният център, обграден от пулсиращ ореол – жизненият диск около всепоглъщащото – превръща всяка от творбите в космически образ, в който гравитацията на смисъла привлича всичко около себе си. В балончетата можем да открием алюзия и към субатомния свят – до ядрата на частиците, където материята се огъва от енергия. В този микрокосмос и макрокосмос едновременно, мехурчетата на Ямур стават символ на пределите – както във физиката, така и в съществуването. Това са онези крайни зони, отвъд които възприятията ни се разпадат, а смисълът започва да се излъчва по нов начин. И в астрофизиката, и в изкуството на Ямур, това, което не се вижда, е най-същностното. Балонът е гранична повърхност между материя и енергия, между онова, което е, и онова, което вече е изчезнало.

В астрофизиката преди се смяташе, че черната дупка е място на пълно изчезване. Но днес знаем, че тя не само поглъща, а и излъчва – макар и слабо. Същото можем да кажем и за смъртта – тя не само отнема, но и оставя следа. Когато животът на човека свърши, делата му не изчезват. Създаденото остава – като текст, като картина, като ученик, който носи запалената искра нататък. Човекът умира, но излъчването му продължава – в онова, което е дал на другите, в следите от смисъл, които е оставил в света. Балонът на Ямур Станкулов също е направен, за да не изчезва, а да предава нататък. В цвета, във формата, в мига преди пукването, има съобщение за бъдещето. Така, както науката днес преосмисля черната дупка – не като край, а като точка на трансформация, така и Станкулов представя смъртта не като разрушение, а като праг на смисъла, през която светлината продължава.

Нежното memento mori иженската грижа за края

Това изкуство разбира смъртта и не се страхува от нея. Напротив – то ѝ отдава нежна почит. Символът на сапуненото мехурче е зает от жанра vanitas на бароковото европейско изкуство, където той напомня за крехкостта и преходността на живота. Но при Ямур този мотив се преражда – превръща се в шарен детски балон, който не носи страх, а покана за съзерцание. Той остава символ на крайност, но вече е лек, нежен и изпълнен със светлина и багри. Мехурчето е нейният начин да каже „memento mori“ – помни, че си смъртен – но не с уплаха, а с внимание, с покой, с красота, а дори и с намигване.

В левия край на „Memento mori IV“ зрителят може да разпознае седнала гола женска фигура – дискретно очертана, като тяло в сън, като памет на присъствие. А дори когато не се вижда навсякъде, жената е тук – в цветовете, в грижата, в онази вътрешна културна памет, която не вика, а съзерцателно нашепва за преходността. Това е женско познание и разбиране за края, което се грижи за финала – както се грижиш за цвете до последното му разтваряне. Балонът на Ямур може да бъде женски символ – видян като нежна утроба на мига, в която животът се задържа за още малко, преди да си тръгне с красота.

Мост между светове и поколения

Абстрактните произведения на Ямур се вписват в изложбата като мост между живота и смъртта, между спомена и разпадането на образа, между детството и последния поглед. Но също така – като мост между микрокосмоса и макрокосмоса, видимото и невидимото, между конкретната форма и абстрактното усещане. Формите ѝ са достатъчно неописуеми, за да се движат по ръба между свят и огледало на свят – онова отражение, което съществува само в мига преди да се разпадне. Нейните сапунени мехурчета ще се разпукат, но ще се сбогуват красиво и смислено.

Като една от най-младите участнички в изложбата, Ямур Станкулов въвежда глас на новото поколение – артисти, израснали с дигиталната култура, глобалните визуални езици и променения сетивен ритъм на съвременния градски човек. Нейните абстрактни картини, макар и създадени с традиционна живописна техника, носят чувствителността на екранния свят – свят на отразени реалности, плавни преходи, матови повърхности и внезапни избухвания на цвят и светлина. В тях съществува съзерцателност, характерна за барока, но и визуална икономия, близка до езика на виртуалното. По този начин Ямур представя нова линия в съвременното изкуство – тази, в която личното преживяване и глобалният естетически код се срещат върху повърхността на една и съща крехкост.

д-р Росица Гичева-Меймари,
гл. ас. в секция „Изкуствознание и история на културата“ и член на Център „Българо-европейски културни диалози“ в Нов български университет

Биография на художника

Ямур Станкулов е родена на 29 май 1990 г. в Истанбул, Турция. В периода 2007–2011 г. следва живопис в университета „Ону-секиз март“ в Чанаккалe (Çanakkale Onsekiz Mart Üniversitesi), Турция, където завършва бакалавърска степен. През 2010–2011 г. специализира живопис в Националната художествена академия в София по програмата „Еразъм“, в ателие №5 на проф. Божидар Бояджиев. През 2024 г. завършва магистърска степен по живопис в същата академия, отново в ателие №5 на проф. Бояджиев. От 2020 г. е член на Съюза на българските художници.

Организирала е самостоятелни изложби в София (галерия „ART LAB“), Истанбул (галерия „La Vision“) и в онлайн формат в рамките на международния проект „Art initiatives – Global and Local“. Организирала е пърформанси и инсталации в Париж (Български културен институт), Венеция, Неапол и Флоренция (Академии за изящни изкуства), както и в Истанбул (Университет за изящни изкуства „Мимар Синан“). Участвала е в колективни изложби в София (галерия „Райко Алексиев“, галерия „Контраст“, Национален дворец на културата, Музей за съвременно изкуство „Софийски арсенал“), Самоков (художествена галерия „Проф. Васил Захариев“), Нова Загора (галерия „Руси Карабиберов“), Измир („IKCU Art Gallery“), Истанбул („Mixer Arts Gallery“) и Чанаккале (в ателието на Дженк Бейхан).

История около творбите

„Memento mori“ е известен латински израз, който може да бъде преведен като „помни, че трябва да умреш“ или „помни, че си смъртен“.

В Древен Рим, когато един генерал – дори самият Цезар – се завръщал победоносно и навлизал в града, за него се организирала триумфална почетна процесия. Докато тълпите го приветствали с възгласи на радост, специално назначен роб му прошепвал в ухото memento mori, за да му напомни, че е смъртен.

През XVI и XVII век идеята за memento mori намира израз в жанра на изкуството, наречен vanitas, който използва символи, напомнящи ни за преходността на живота и неговия неизбежен край. Натюрмортите обикновено включват загниващи плодове, обърнати чаши с вино, черепи, а понякога и изображения на сапунени мехурчета. Заради своята крехка природа сапуненото мехурче често се възприема като символ на преходността на живота.

Моите картини предлагат художествени напомняния за неизбежността на смъртта и канят зрителя да размишлява върху преходността на собственото си съществуване. Идеята за memento mori присъства в меките граници на цветните отблясъци върху сапунените мехурчета и в равната чернота на матовия фон. Сапунените мехурчета са отражения на света около нас – образи, извлечени от съзнанието на всеки, в очакване на момента, в който балонът ще се спука.

Ямур Станкулов