Статии от експертите

„София-Истанбул: мост на изкуството. Творби с истории“, изложба на АК „Енакор“

4. 12. 25 – 3. 01. 26 в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6, 2А

В абстрактната и ярко колоритна акрилна живопис на Валентин Асенов – Хъкъла, няма единен поглед. Има поглед, разпаднат на фрагменти – сякаш светът е видян през начупени стъкла, които увеличават, намаляват, разместват и разкъсват зрителното поле. Платната му не представят свят, а го съграждат от парчета, отслоени от преживяване, отломки от време и памет, елементи, които са били нещо, но вече не са. Това не е разруха, а ново строителство, но по законите на вътрешен ритъм. Всяка линия диша като вентил, всяко цветно петно пулсира, сякаш излива звук. Чертата е едновременно конструкция и колебание, а цветът е и светлина, и сянка на спомен. Това е живопис, която не иска да разкаже, а да се засели в преживяното – да събере преживяното в нова телесност от ритъм, форма и светлина.

Фрагментите не са остатъци, а активни елементи, всеки със собствено поле на напрежение – като нервни окончания на една жива повърхност; като паметта на човек, който не разказва с хронология, а със структури. Стилът на Хъкъла не е разказвателен, но носи биография – не чрез сюжет, а чрез структура на гледането. Все едно художникът сам е фрагмент, а картината е опит да се съедини в един свят, разцепен на парчета и съшиван отвътре с нишките на усещането.

Зрението не се движи в перспектива, а по вектори – от едно квадратно петно до друго, от контур до текстура, от гъсто до разредено. Гледането тук не е разходка в пространство, а движение през усещания – с отскоци, със задържане, с връщане назад. Всяка картина създава визуална карта на усещания, но не географска, а емпатична. Вместо сгради, той гради пространства – като вътрешни стаи на паметта, в които ярките вибриращи цветове играят ролята на стени, а масите с плодове, бутилки и квадрати създават усещане за привидно всекидневно, но вътрешно необикновено обитаване. Геометричните форми не са студени – в тях се влива жив цвят, линия, петно. Всяка площ е като помещение, изпълнено с тихи предмети, които не говорят, но присъстват. Всяка форма е обитавана, всяка текстура е запомнена.

Комбинацията от малки, прецизни, почти чертожни елементи с широки мазки и обобщени зони поражда ритъм на вдишване и издишване не само на цвета, а и на паметта. Тя пулсира в картината – с паузи, с удари, с дълги линии и внезапни пресичания. Няма разказ, но има структура от разкази – като пластове от време, нанесени един върху друг. Няма сюжет, но има светлинен път, който минава през линии, фрагменти и отсъствия. Гледането се разгръща по оси, по вътрешна координатна система, в която всяка посока е опит да се заселим в преживяното. Дори името на с. Обител, където е роден художникът, не е просто географски факт, а вътрешна архитектура на живописта – обитаване, обиталище, убежище на спомена.

В „Обител“ и „Лято в Обител“ натюрмортът е разположен в горната част на платното – като че ли плодовете лежат върху висока маса, а всичко под нея е вътрешен свят. Крушите и прасковата, очертани с мека линия, създават илюзия за обикновен живот, за сезон, за дом. Но под тях картината се отваря надолу в пластове, в светлинни утайки, в линии на потъване. Жълтото прелива в синьо, като лято, което слиза към спомен. В едната композиция светлината е по-абстрактна, в другата е по-плодова и мека. Но и в двете има напрежение между горната зона на обекта и долната зона на преживяването. Между това, което стои и това, което се оттича. Така „Обител“ не е само география, а състояние на паметта, чиято светлина идва отвътре.

Идеята за диптиха възниква под сянката на стара круша, чиито тънки клони леко се подават в горните половини на платната. Реалното крушово дърво е засадено от бащата на художника преди десетилетия в двора на родната му къща. Всяко лято семейството прекарва там няколко седмици, събира се под клоните на крушата за кафе сутрин, за аперитив привечер, за вечеря с приятели или разговори със съседи. А когато завали, водата се стича по улука на къщата право в корените ѝ – сякаш домът сам пои дървото, което пази спомените му. „Имам спомени с родителите си под тази круша“ – казва Хъкъла – „седели сме на сянка, правили сме зимнина, низали сме тютюн.“ Картините носят топлината на това място – обикновено, лично, обгрижено. Крушата, по думите на майката, все още дава плодове, заради водата от улука, която се влива в корените ѝ. Картините приличат на това старо дърво – на нещо, което продължава да живее от вътрешната влага на паметта.

В „Натюрморт“ бутилката е централна ос – прозрачна, сякаш изтъкана от светлина, повече спомен, отколкото предмет. Около нея са разпилени дребни квадратни фрагменти като покривки, парчета от маса, от трапеза, от лято. Това е натюрморт, който не подрежда предмети, а разпилява спомена им, превръщайки го в цветна, динамична структура.

В картината музиката и натюрмортът се срещат в самата структура на образа. На пръв поглед виждаме само петна, линии и абстрактни форми, но вглеждането разкрива до жълтата бутилка фрагмент от метален духов инструмент с характерните бутони. А между него и бутилката – фрагмент от китара или друг струнен инструмент. Тези обекти носят вътрешна звукова енергия, която пулсира отвъд формата им.

Картините на Хъкъла се възприемат като музикални произведения – с ритъм, контраст, текстура, насищане и пауза, както в музикално произведение. Пространството е организирано като партитура: едни зони звучат силно и наситено, други остават приглушени, почти безшумни. Както той потвърждава: „Вълнува ме композицията, ритъма, контраста между тъмно и светло, между топло и студено. Усещам и търся къде да разположа различните петна, линии, текстури, форми. На места оставям по-неразработено, на други уплътнявам, наслагвам, раздробявам, обобщавам.“

Така „Натюрморт“ отваря сетивен мост между зрение и слух, между музика и визуален образ – не чрез илюстрация на музиката, а чрез структурна аналогия, която се преживява. Багрите, формите, линиите и текстурите на Хъкъла не просто греят – те звучат в тоналности, в ритми, в акустиката на цвета.

В „Дълбини“ композицията изглежда като топография на несъзнаваното. Голямата синя арка създава усещане за купол или океан, в чиято вътрешност потъва погледът. Там, сред тъмните пластове, проблясват жълти и червени фрагменти. Лявата част на платното държи тежестта на земното, докато дясната отваря пространство към безкрайното. Това е живопис на потапянето – в памет, в тишина, в онова невидимо, което ни държи отвътре.

Разпознаваемият образ тук е детска къщичка – схематична, очертана с линии, сякаш извадена от първата рисунка на всяко дете. До нея блести цветна мозайка от квадратчета, които могат да се видят и като настолна игра, и като градини от птичи поглед. В дълбините на синята арка тези образи се явяват като фрагменти на паметта – между игра и спомен, между дом и свят. Те светят в тъмната вода на несъзнаваното като упорити знаци на обитаване.

В тази абстрактна дълбочина има и звук. Около детската къщичка, в дясната половина на платното, художникът е въвел фрагменти от образи на струнни инструменти – опънати струни, може би на китари, които сякаш отекват от паметта. Върху един от комплектите ясно е очертан камертон, изрисуван с плътни черни геометрични линии. Както и в други негови платна, музикалната тема не е илюстративна, а структурна – проявява се чрез вътрешната организация на пространството, вибрациите на линиите и пулсацията на цвета. „Дълбини“ е не само картина за гледане, а партитура за преживяване със зрението и със слуха на вътрешното усещане.

„Отрязъци“ е картина, в която пластовете на времето са разрязани като в археологическо сечение. Горната лява част напомня терен, сниман от дрон – с утаени, ръждиви земни тонове, изтъкани от текстури, които създават усещане за разкопки. Сякаш художникът реже през почвата, за да открие скритите структури на битието – онези, които не могат да се разкажат, а само да се покажат. Отдолу, в по-тъмната зона, същите пластове се превръщат в карта с геометрии, фрагменти и мрежи, които напомнят и за градоустройство, и за вътрешна анатомия на паметта.

Цветовият преход от земно към огнено – от охра и ръжда към ярко червено – създава усещане за разпалване на спомена, за неговото събуждане от дълбините. Движението между горното и долното поле е като движение през пластове на време – от миналото, което лежи притихнало, към настояще, което вече е започнало да пулсира. Заглавието „Отрязъци“ не е просто препратка към живописни полета. То сочи към отрязъци от свят, който не се стреми да се възстанови, а да се освети в своето разместване, прекъсване и вътрешна светлина.

Мостовете на Хъкъла

В изложбата творбите на Валентин Асенов – Хъкъла въвеждат особена линия на свързване – не през разказ или пейзаж, а чрез вътрешна архитектура на паметта. В тях фрагментът не е разпад, а строителен елемент на преживяното. Плодовете и бутилките в натюрмортите не показват трапеза, а задържат вкуса си като остатък от време. Фрагментите от музикални инструменти градят мелодии. Светлината не е фон, а памет. Обиталището не е място, а състояние. В този смисъл, картините му изграждат мост през време, не през пространство – от сегашния поглед към онова, което някога е било преживяно. Чрез вкусовете, ароматите и фрагментите, които се припомнят, неговото изкуство създава мост между човешките преживявания – онези, които разбираме без превод, защото ги усещаме с едни и същи сетива.

Музикалният ритъм, който пулсира през структурата на много от платната му, отваря още един сетивен канал за възприятие – този на слуха. Дори когато няма изобразени инструменти, композицията се преживява като партитура, в която линиите звучат, формите дишат, а цветовете вибрират. Този вътрешен слух не е само сетивен, а идеастетичен – води до преживяване, в което музика и живопис се преплитат като пълноценни езици на едно и също изкуство. Така творбите на Хъкъла не само съчетава сетивата и възприятията, а и самите изкуства – рисуване, звук, движение на четката – превръщайки ги в мост между вътрешното и външното, между спомена и настоящето, между невидимото и видимото.

д-р Росица Гичева-Меймари,
гл. ас. в секция „Изкуствознание и история на културата“ и член на Център „Българо-европейски културни диалози“ в Нов български университет

Биография на художника

Валентин Асенов, с прякор Хъкъла, е роден на 22. 12. 1961 год. в с. Обител, област Търговище. Рожденото му име е Хикмет Зекериев Алиосманов. Името му по документи е Валентин Здравков Асенов.

През 1981 год. завършва Художествена гимназия в гр. Казанлък. През 1987 год. завършва ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий” , специалност Живопис. От 1988 г. участва в много национални и регионални изложби. Сред тях са Общи художествени изложби, Международно Триенале на живописта – София, 1996 г., колективни изложби в страната и чужбина. Има над 15 самостоятелни изложби в Плевен, София, Варна, Пловдив, Казанлък. От 1998 до 2003 година участва в изложби в галерия “Пранерщрасе”, Мюнхен и ART Fair – Франкфурт, Германия, в колективни изложби в галерия Meisterstueck, Германия. Участва в много пленери в страната и чужбина. Негови творби са притежание на Министерство на културата – България, ХГ гр. Плевен, на частни лица и колекции в България, Германия, Турция, САЩ, Испания, Англия.

От 2015 г. до 2023 г. е Председател на Представителство на СБХ, Плевен. Преподавател по живопис и рисуване в НУИ „Панайот Пипков“, гр. Плевен. Живее и твори в гр. Плевен.

Номинации и награди: През 2005 год. печели Награда за живопис на издателство” Анубис” на Традиционната изложба на художниците – педагози гр. Велико Търново. 2010 – Диплом за цялостно представяне от Петото Биенале на малките форми. 2011 – Награда на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий” гр. Велико Търново от Националната изложба на художниците учители. 2019 – Награда „Св. Пимен Зографски“, гр. Плевен. 2022 – Почетен плакет на Община Плевен. 2011 – Номинация за Живопис от Националната изложба на художниците учители. 2015 – Номинация за живопис от Национален конкурс за живопис, скулптура и графика АЛИАНЦ България.

История около творбите:

Трудно е на един художник да обяснява своите картини – според мен. Картините „Лято в Обител“ и „Обител“ са свързани с родния ми дом. Прекарваме няколко седмици през лятото в село Обител. Там е родната ми къща. Освен по поддръжката ѝ, ние се отдаваме и на почивка. Слагаме маса и столове под крушата, чадър, люлка. Става много уютно. Под тази круша пием сутрин кафето си, аперитив привечер или вечеряме. Идват съседи, гости.

Идеята за тези картини дойде от това. Първоначално в скицата бях добавил и човешки фигури, маса, стол, но в процеса на работа реших, че картината ще въздейства повече без тези конкретни обекти. Останаха плодовете като по-конкретни обекти, заедно с композиционното и цветово решение, фактурите.

Крушата е засадена от баща ми, изсъхват клони, но все още дава плодове. Майка ми казваше, че тази круша отдавна да е изсъхнала, но понеже водата от дъждовете се стича от улука в корените ѝ, затова още е жива. Имам спомени с родителите си под тази круша. Седели сме на сянка под нея, занимавали сме се с различни дейности там – правене на зимнина, низане на тютюн и т.н.

Затова и тези картини са ми много скъпи.

Валентин Асенов – Хъкъла