Статии от експертите

„София-Истанбул: мост на изкуството. Творби с истории“, изложба на АК „Енакор“

4. 12. 25 – 3. 01. 26 в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6, зала 2А

Шевкет Сюнмез е концептуален артист, чието творчество се вписва в полето на метамодернизма, на онова поколение художници, което мисли живописта не само като образ, а като място на сблъсък между противоположни ценности, етика, памет и възприятие. В картините му съжителстват препратки към историята на изкуството, фрагменти от личния и колективен архив, следи от масовата култура и визуални остатъци от съвременни катастрофи – технологични, идеологически и екологични. Сюнмез създава полета на визуална сублимация, в които индивидуалната чувствителност влиза в критичен диалог със системите на образно производство, изграждайки сцени на съмнение, на травма и на интелектуален отпор.

В „Портрет с мъртви птици“ на фона на тревожна оранжева светлина, прорязана от жълти и розови проблясъци, стои черно-бял образ на седнала млада жена. Лицето ѝ е предадено с майсторски рисунък с фотографска прецизност – застинало, спокойно, почти без емоция, като кадър от стар телевизионен екран. Сякаш гледа напред, но но не вижда. Фигурата ѝ не е цяла. Ръцете са само загатнати, роклята под тях – скицирана. Образът изглежда като недовършено платно или плакат, застинал на стената на друго време. Той не участва в случващото се, а само присъства.

На преден план летят десетки птици. Но не нагоре, а надолу. Те се сриват – мъртви или умиращи, с увиснали главици и прибрани крила. Не докосват жената, падат между нас и нея. Платното е сцена, но птиците са живот. Този живот свършва пред очите ни. Птиците са живописвани експресивно, живо, материално. Жената е студена, отстранена, тиха. Сякаш светът се разпада пред един стар образ от миналото. А тя не може да помръдне.

В действителността на големите градове подобни сцени са чести. В ранна есен прелетните птици масово се блъскат в стъклените фасади на небостъргачите, объркани от отраженията на небесни простори. Сутрин, земята около тези сгради е покрита с телца. По празници, когато небето часове наред гърми от експлозиите на фойерверките, стресът убива още повече птици и те отново валят от небето. Така съвременната градска среда – с нейните фасади и фойерверки – убива хиляди птици, без дори да знае, че го прави.

В „Юрий Гагарин в кастинга за Джурасик парк“ на пръв поглед виждаме добродушно усмихнат млад мъж с фуражка и без усилие разпознаваме Юрий Гагарин. Стои сред мътна вода с водни лилии, обгърнат от зеленикава мъгла и мазна живописна плътност. Но нещо не е наред. Тялото му изглежда разтворено, сякаш частично потънало, а долната му половина напомня оскубана нелетяща птица – нещо като щраус и ему. Формите му се разпадат, изтичат в блатото. На раменете си върти обръчи – ръждясали, абсурдни, сякаш отломки от стари утопии, окови от соц-идеология. В този образ на някогашния герой има хумор, ирония и мека налудност. Някога Гагарин беше знак за силата на човешкия дух, за възвисяване – тук е герой от комикс на разпада, леко сюрреалистичен и леко нелеп. Мечтата за напредък, някога отправена към звездите, тук е заседнала в блатото – разколебана, влажна, с портретна усмивка, застинала върху фона на изчезнала вяра. Смислите са изтрити както от лицето, така и от историята.

В „Лебедът и камионът“ сцената е като кадър от филм или сън след катастрофа – син камион пада във вода върху бял лебед. Разперил криле в опит да отлети, лебедът е вече ударен, почти потопен. Това е мигът, в който машината прегазва живото тяло. Лебедът е почти скулптурно изваян, запазил величие насред катастрофата, като визуален епос с ирония. Птицата, символ на възвишеното, се оказва под мръсните колела на света. От визуална гледна точка – анти-Ботичели, анти-„Раждането на Венера“ – тук водата не ражда красота, а се пръска от сблъсък и убива. Има нещо кинематографично в този постромантичен мит – лебедът на смъртта, но и на абсурда. Тук птицата не свързва светове, както при другите художници в изложбата. Смислите са изтрити.

Шевкет Сюнмез заема специфично място в изложбата не като строител на мост, а като художник, който показва къде и как мостовете се чупят, как се изтриват смисли. В неговите платна птицата – универсален символ на свобода, летене и надежда – се превръща в знак за прекъсване, за травма, за невъзможност, за абсурд. Тя не лети, а пада; не свързва, а бива премазана. Чрез този образ Сюнмез напомня, че не всеки опит за свързване завършва успешно – че изкуството може да бъде не само път, но и диагноза на провала да създаваш смисъл.

Както самият той казва: „Сред шума, процесът на смислено разбиране става неуловим и като възможно обяснение за днешният житейски опит се появява огромна, неразбираема мрежа … Така индивидуалното преживяване избледнява в мъглата на несигурността и ние сме пренаситени с послания, скоро може да се окажем изключени, без никога да разберем защо това се случва с нас. В днешно време, художниците се занимават с концепции и феномени, които са огромни, сложни и често надхвърлят човешките мащаби на разбиране. Изправени пред дълбоко взаимосвързаните феномени, оформящи съвременното съществуване, възниква един основен въпрос: Как може изкуството и по-специално живописта, да отрази тези сложни проблеми?“

И отговорът е, че наистина е изключително трудно да се отрази неспособността за разбиране, особено с един от най-мощните инструменти за създаване на смисъл – изкуството. Сюнмез успява да репрезентира чрез живописта една от вечните драми на човечеството от началото на съществуването му до днес – огромна част от нас не са способни да създават смисъл.

Със своите метамодернистични, постиронични, понякога абсурдни картини, той въвежда гласа на скептичното подигравателно съзнание – онова, което не търси утешение, а настоява да се види пукнатината в самата идея за единство в най-човешкото качество: способността да се създава смисъл. Творбите му са визуален контрапункт на надеждата, напомнящ, че мостовете не са даденост, а лесно разглобяема интелектуална конструкция.

д-р Росица Гичева-Меймари,
гл. ас. в секция „Изкуствознание и история на културата“ и член на Център „Българо-европейски културни диалози“ в Нов български университет

Биография на художника

Шевкет Сюнмез е български художник, роден през 1978 г. в Пловдив, в момента живеещ в Турция. Завършва магистратура и докторантура в Художествената академия „Мимар Синан” в Истанбул, живял е в Париж.

Творбите му навигират в едно пространство между влиянията на минали художествени периоди и съвременни културни явления. Неговите композиции, закотвени в изобразителната памет на историята на изкуството и понякога директно препращащи към известни шедьоври, остават несъмнено модерни поради формите и фигурите, които ги населяват. Въпреки, че композициите черпят от богатата тъкан на историята на изкуството, иконографският цикъл на Сюнмез е вкоренен в настоящето. Той използва своя архив като основа за конструиране на загадъчни, фигуративни и полуабстрактни композиции. Взаимодействието между исторически препратки и съвременни образи генерира наслоен визуален наратив, който намеква както за личната, така и за колективната памет.

В днешната преобладаваща култура на изображения, Сюнмез постоянно се изправя срещу налагането на образи, оформени от определени „паралелни“ структури. Тези структури, възприемайки себе си като превъзхождащи индивидуалните идентичности, имат тенденцията да се капсулират, явление, което може да бъде описано като процес на „фетишизация“. Творчеството на Сюнмез може да се характеризира като решителна съпротива срещу този процес. Черпейки вдъхновение от разнообразни източници като масмедиите, историята, лични архиви, изкуството и ежедневния живот, Сюнмез се стреми да изгради лична перспектива, която прегръща противоречията между индивидуалните и колективните интерпретации на времето и историята. В хода на творческия му процес събитията и характеристиките на 20-ти век имат особено значение. В момента той се стреми да съчетае спектър от идеи, използвайки експериментален подход, вплитайки различни техники и методи на представяне, като напоследък се обръща към паравани и висящи повърхности. Този подход е подобен на разглобяването на еднообразието, присъщо на съвременното разбиране за модела между индивидуалните и колективните алгоритми.

Централно за практиката на Сюнмез е неговият акцент върху самия процес на рисуване. Полуабстрактният характер на неговите композиции допълнително размива границите между намерение и случайност, водени от импровизационно изследване и създавайки динамична игра между контрол и спонтанност. В някои от своите произведения, разтопени пластмаси и странични продукти от химични процеси придават на повърхността на платното спонтанност и свежест, които насърчават зрителите да разнообразят своите очаквания за една картина и да се ангажират с етичните, физическите и политическите измерения на нашите взаимоотношения с взаимно заплетените процеси на масово производство и замърсяване на околната среда. Заинтригуван от темата за трансформацията на лични и колективни преживявания, той изследва тази концепция и чрез процеса на „сублимация“. Неговият архив се превръща в един вид археологическо търсене, разкриващо пластове както на личната, така и на колективната памет, докато той навлиза в познати мотиви и ги интерпретира. Трансформацията на тези преживявания във визуална форма е, сама по себе си, акт на сублимация, където спомени и емоции изграждат композиции. Този процес позволява сливането на личната история с по-широки културни препратки, предлагащи на зрителите поглед в психиката на художника. Въпреки че разпознаваеми фигури и форми се появяват, те често са завоалирани или фрагментирани. Това се усилва и от спомени от личната история, които Сюнмез вплита в тъканта на своите картини. Като избягва чисто наративните сцени, художникът кани зрителите да интерпретират произведенията чрез собствените си преживявания и познания.

Истории около картините

1.

Нека си поговорим за картината с Юрий Гагарин. В нея се преплитат лични, политически и колективни истории. Юрий Гагарин беше моят герой в детството — защото аз израснах в Съветския съюз, в Коми. Баща ми работи там десет години. Започнах училище там. Съветският съюз днес не съществува и тази идеология практически не съществува – дискурсът ѝ е изчезнал. Но ние пораснахме с нея.

След като се изселихме в Турция – една капиталистическа страна – се сблъскахме с противоположна пропаганда: на западния капитализъм. Същата идеологическа смяна започна и в България. Хората, които са израснали в капиталистически общества, изобщо не познават онова, което преживяхме ние в Съветския съюз.

От друга страна, ние гледахме филми и истории от Холивуд и оттам получавахме нещо, което напомняше пропагандата на СССР. Тези символи – например Jurassic Park – също са носители на идеология, така както Юрий Гагарин е герой на съветската идеология.

В историята пластовете се наслагват един върху друг, а в училище се преподават линейно. Аз обаче мисля, че в нашия мозък всичко се преплита по абсурдни начини – без линия, без рационални параметри. При мен се появяват образи, насложени един върху друг, и създават нова картина, понякога абсурдна – както тук Юрий Гагарин се явява на кастинг за Jurassic Park.

Включих и този детайл – Оливър Стоун пробва механичен робот, който изобразява динозавъра. Отдолу добавих цветя – лилии, лотоси. Те пък, за да цъфнат, се нуждаят от застояла, мътна вода. Така в историята всичко се обърква и помътнява – както и в нашите мозъци. Но накрая от това объркване може да се появи нещо положително, хубаво и красиво.

Изживявам по особен начин обществените конфликти, като този около т. нар. „Възродителен процес“ в България, както и процесите в самата Турция – разделението в обществото, етническото, религиозното, идеологическото и класовото разслоение. Всичко това свързвам с моето детство и се старая да го видя през по-наивния детски поглед, който според мен е най-истинският и реалистичен. Не този, замърсен от идеологии и вярвания.

Разбира се, принудителната емиграция е колективна травма, която беше голяма и за нашето семейство. Но като сравним с днешните световни мигрантски кризи, нашата беше със сравнително по-малък мащаб. Затова, малко ми е неудобно да казвам, че сме пострадали твърде много от нея.

2.

„Ефектът Люксембург“ черпи заглавието си от едноименния феномен в радиофизиката, документиран за първи път от радиолюбители през 30-те години на миналия век. Този ефект, известен още като йоносферна кръстосана модулация, възниква когато сигналите взаимодействат в йоносферата, отразявайки и пречупвайки радиовълните. По подобен начин, в разпокъсания пейзаж на съвременното съществуване, понятията и концепциите свободно летят, и чрез объркване на сигналите и значението ние губим поглед върху това, което наистина ни заобикаля. Сред шума, процесът на смислено разбиране става неуловим, и като възможно обяснение за днешният житейски опит се появява огромна, неразбираема мрежа, състояща се от така наречените „хиперобекти“. Ефектите и проявленията на тези хиперобекти могат да бъдат широко разпръснати в различни местоположения, което прави цялата им форма невъзможна за виждане или усещане наведнъж, предизвиквайки самото понятие за субективност.

Така индивидуалното преживяване избледнява в мъглата на несигурността и ние сме пренаситени с послания, скоро да се окажем изключени, без никога да разберем защо това се случва с нас. В днешно време, художниците се занимават с концепции и феномени, които са огромни, сложни и често надхвърлят човешките мащаби на разбиране. Изправени пред дълбоко взаимосвързаните феномени, оформящи съвременното съществуване, възниква един основен въпрос: Как може изкуството и по-специално живописта, да отрази тези сложни проблеми?

Шевкет Сюнмез