Статии от експертите

„София-Истанбул: мост на изкуството. Творби с истории“, изложба на АК „Енакор“

4. 12. 25 – 3. 01. 26 в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6, 2А

Художественият манифест

Манифестът на Шенол Подайва представлява поетичен и концептуален автопортрет на художник, който черпи силата си от природата, паметта и чувството за вътрешна истина. Макар писан с езика на модерността, манифестът разгръща философия, дълбоко свързана с традиционната анадолска култура и с образната система на алевийско-бекташийската духовност. Написан е в духа на мистичните школи, възприемащи изкуството като вътрешен път и средство за духовно изразяване. Цветът, природата, линията, фигурата, мотивът – за художника не са само форми, а духовни структури. Те са наситени с памет, съвест, благодарност, любов към видимото и невидимото.

Изкуството, според Шенол, не е просто визуален акт, а изразяване на вътрешното виждане на природата – „да гледаш с очи, но да виждаш с душата“. Тази идея преминава и в разбирането му за линията – тя е белег от морален и духовен път. Природата (централна тема в алевийството) е самото битие, а всяка следа на четката е нейният дъх. Тя е и учител, и ателие, през което минава духовният път на душата, а цветът се превръща в език на сърцето и на интуитивното познание.

Фигурите в картините му не са реалистични тела, а сенки на спомени, сякаш излезли от народна песен. Както фолклорната песен съхранява паметта на народа в алевийската традиция, така и образите на Шенол носят нейния отглас – жив и колективен. Той отдава почит на древния дух на Анадола не като етнографски мотив, а като живо, дишащо присъствие.

Изкуството му е и бистра съвест – мълчалива, благодарна. То не иска да убеждава, а се покланя и съпреживява. Художникът не търси слава, а върви по вътрешен път към Истината. За него традицията не е минало, а дишаща тъкан в настоящето – коне, каруци, каменни къщи и планини оживяват не като носталгия, а като пулс на съвремието.

Той вижда себе си като земеделец на душата – оре вътрешния си свят и сее боите като семе. Не говори на общността, но става неин вътрешен глас, подобно на поета-певец в алевийската традиция. Въпрос на чест за художника е да пренася през времето визуалните мотиви на традицията, с което да я оживява. Всяка линия е дял от Пътя и начин художникът да остане верен на алевийската Истина.

Абстракцията при Шенол е естествено следствие от духовно узряване, зрял плод на интуицията. Тя възниква от дълбоката връзка на човека с природата и цвета. Не е търсене, а пристигане – до същината. Това пристигане е централно понятие и в неговото изкуство. То не се стреми да описва, а да открива онова, което се намира отвъд очите: същностната Истина.

„Каруцата“

Картината представя привидно обикновен селски мотив – конска каруца с двама пътници. Но отвъд битовия сюжет се разгръща дълбоко духовно и културно пътуване, вкоренено в анадолската традиция и алевийско-бекташийската мисловност. Композицията въвежда зрителя в свят, в който природата не е фон, а същество, през което преминава пътят на душата (seyr u sülûk). Планините в дъното извират като духовни сили, пътят се извива ритуално, а полетата и свещените кипариси композират вътрешното движение – не само на каруцата, а и на живота. Тази природа, както в манифеста на художника, е истинското ателие – извор на смисъл, цвят и дъх (nefes). Конят носи допълнителен пласт символика – медиатор между светове, както в суфийската традиция, където тялото (конят) служи на душата (ездача) в пътя към Истината (Hak).

Двамата пътници – мъж и жена – са изобразени лаконично, не като портрети, а като сенки на спомени, фигури от народна песен или митична памет. Червената забрадка на жената носи къзълбаш (kızılbaş) идентичност – знак на чест, болка и вярност. В тази двойка могат да се разпознаят и митологизирани персонажи, като Адам и Ева или Али и Фатима – почитаният в алевийството съюз на мъдрост и чистота. В алевийската традиция човешкият образ не само е позволен, но и поощряван. В теккетата присъстват портрети на светци и духовни водачи – не като идоли, а като носители на памет и идентичност.

Съзнателно избраният от отлично школувания художник наивистичен стил, говори за близост до народната визуалност, за искреност. Това е характерен жест на алевийското изкуство, в което символът, цветът и емоцията са по-важни от анатомичната вярност и перспективната точност. „Каруцата“ е повече от пейзаж – тя е визуален зикр: мълчалива молитва, изживяна с очите. Тя е мост от цвят, фигури и памет към сърцето на Анадола и Балканите.

„Стръмни планини“

В „Стръмни планини“ Подайва представя планината не като пейзаж, а като вътрешна структура – терен на духовно изкачване, натрупване и съпротива. Тя излъчва усещане за извисеност, но и за смирение и съзерцание – устойчив символ в духовната география на Анадола и Балканите. Планините са изградени от резки, диагонални линии, които се повтарят ритмично – почти като визуален нефес, песен от пластове, която се изкачва. Симетрията и стъпаловидността напомнят суфийския път (seyr u sülûk) – не като пречки, а като степени към Истината (hakikat). Както пише авторът, „Изкуството не е търсене, а пристигане“ (varış). Планината тук не е начало, а целева височина – духовна посока към същината. В алевийската традиция varış означава именно това: достигане до Бога. Картината следва тази логика – като върволица от възкачвания, в която всяка планина е етап от вътрешен път.

Природата тук е величествена, но не дива – не плаши, а смирява. Хребетите носят паметта на камъка, нюансите на синьото внушават утринен здрач, време на прозрение и умиротворение. Композицията е увенчана от символичните образи на малко бяло слънце върху жълто-зелено небе. Пейзажът е мислещ субект, а зрителят е гост и ученик в сцената на съзерцание, където природата е учител, както повеляват вярванията на алевиите. Но този учител не е нежен. Планините тук са режещи на вид, но и на допир. Само да посегнеш и ще се набодеш. Тази тактилна острота не е агресия, а изискване към смирение, към мярка, към вътрешна дисциплина. В този свят дланта трябва да се откаже от притежание, за да не бъде наранена.

Долу вдясно, в подножието на планината, се появява малка къща – едва различима, но затова значеща. Тя е човешкият мащаб, който не нарушава природната хармония, а я подчертава. В алевийската традиция обиталището носи памет и духовна връзка – не е притежание, а проявление. Къщичката е праг между земното и отвъдното, отглас от обитаване, което търси покой.

Макар формално спокойно, платното носи вътрешна напрегнатост. Ритъмът на възходите е почти музикален: мълчалив ритъм на съпротива и издръжливост. Той напомня за балканската и анадолската съдба, в която планината е не само препятствие, а етичен терен – място за памет и смирение.

„Самотна къща“

На пръв поглед – скромна сцена: къща, застинала сред зелени, сини и виолетови пластове. Но в стилистиката на Шенол и според алевийската традиция, тя е повече от архитектура – символ на вътрешно обитаване, на духовна позиция, на присъствие без власт. Къщата не е в центъра, а леко отстрани – скромност, която изразява алевийския възглед да бъдеш част от цялото, а не негов господар. В тази традиция домът е знак на памет и предаване – не притежание, а мост между поколенията, между отсъстващите и живите. Линиите на пейзажа създават пространствена тишина, в която къщата не просто стои, а мълчи, слуша и чака.

И тук е визуализирано манифестното твърдение: „Изкуството не е търсене, а пристигане“. Тази къща не търси, не бяга – тя е достигнала своето място, било то в света или в паметта. Станала е част от пейзажа, както halk (народът) е част от природата – не чрез сила, а чрез вътрешно съответствие. Редицата свещени кипариси край реката, допълват сцената на преминаване: стражи и свидетели между отсамното и отвъдното. Цветята с червени разпукнатини, придават жизнена пулсация на предния план. Картината напомня на нефес – духовна песен, която не впечатлява, а възпоменава.

„Самотна къща“ е емблема на тихата устойчивост, на обитаване без шум. Това е място, в което се е живяло, обичало, плакало. Самотата не е изолация, а мярка за дълбочина. Подобно на алевийските ритуали, в които човекът се обръща към вътрешното си същество, тази къща е вътрешна структура – тя притежава мълчание, която говори.

„Слънчогледи в долината“

В това платно Шенол Подайва изоставя идилията и ни въвлича в драматичен, разкъсан пейзаж, в който светлината е заложник на тъмнината. Два свята се сблъскват – горният, кристално-син, със стръмни върхове, и долният – облят в червено, белязан от загуба, търсене и преход. Вляво се появяват три слънчогледа, взиращи се в зрителя. Не са център, а свидетели – духовни очи, обърнати не към слънцето, а към смисъла. В манифестния контекст на Шенол те са визуализация на интуицията – вътрешна светлина, останала встрани от събитието.

В центъра на композицията се разлива огромно червено петно – като памет, която се стича, или като рана, която не спира да кърви. В него лежи неясна фигура, търсеща своя център – ту приведена към земята, ту готова за въздигане. Това е алевийският аскет с душа в поклон, в молитва, в метаморфоза. В суфийски и бекташийски контекст тя е джан (can) – душата, върнала се към земята, за да си спомни откъде е тръгнала.

Червеното е дъх на живота и на границата му, както казва самият Шенол. То е kızıl – цветът на казълбашкия обет, памет и съпричастност. Петното се разлива към долината, където две-три малки селца напомнят по форма и цвят на слънчогледите – сякаш хората са цветя от същото слънце. Наблюдавайки червеното, зрителят почти усеща как то полепва по ръцете му – гъсто и осезаемо. Над всичко се издигат сини планини – вълни или остриета, непристъпни и безмилостни. Не са фон, а архетип на недостижимото умиротворение – било реално, било въобразено. Както често при Шенол, тук е маркирана духовна топография, в която формите вибрират със значение.

Цялото платно пулсира с вътрешния ритъм на изпитание. Но този ритъм не води към катастрофа, а към преминаване – seyr u sülûk. В алевийско-бекташийската традиция страданието не е наказание, а етап към varış – пристигането до Истината. Затова драмата на „Слънчогледи в долината“ е дълбоко човешки разказ, отворен за проекцията на зрителя.

„Мома в полето“ (Невестата на планината)

Шенол Подайва извиква образ, който е едновременно фигура и дух, земя и памет. В центъра е главата на млада жена – не портрет, а архетип на невестата на планината. Тя олицетворява хармонията между човека и природата, поколенията и плодовитостта, тайното и явното. Тялото ѝ е разтворено в пейзажа – и част, и център на всичко. Косите ѝ са цветя, в погледа ѝ е планинска вода. Лицето ѝ свети не от слънце, а от паметта на жените преди нея, чиито гласове звучат в съня ѝ – ту радостно, ту печално, както разказва художникът. В нея се крият песните и сълзите на предците – в цвете, в плод, в мълчание, както в ритуалите на алевийските жени, където миналото се пее и шепне, но никога не изчезва.

Планината не е фон, а гръбнак на съществото. Долината – села, къщи, дървета – не е среда, а тяло на света. Всичко е част от жива система, в която момата е и плод, и корен, и клон. Най-вляво отново виждаме свещените кипариси, като стражи на паметта. На преден план вдясно блести червена ябълка, не само като символ на плодородие, а и на тайната, която момата носи – живот, който ѝ е поверен. Както често при Шенол, червеното е знак на границите на живота и наследството. Стилистиката е изчистена и експресивна – няма реализъм, няма идеализация, а знак, метафора, светлинен отпечатък. Цветовете са в студена гама – синьо, зелено, бяло – с пулсиращи акценти от червено и жълто. Композицията е сън, в който планината мисли, водата си спомня, а момата наблюдава.

Според манифеста на Шенол Подайва, изкуството е varış – пристигане, а не търсене. И тази картина е такова пристигане – на фигурата, спомена, смисъла. В алевийско-бекташийската традиция женското начало е център – духовна ос, глас на земята. „Мома в полето“ не е портрет, а епифания – божествено проявление в човешки и природен облик.

Шенол Подайва вписва своето изкуство в основните теми на изложбата, като изгражда силни мостове между памет, природа и духовност. Визуалното сетиво-възприятие в изкуството му се преплита с тактилността и звуците на природата, а живописта – с изкуството на литературата. Неговите картини са живо въплъщение на концепцията за пейзажа като културна памет — не просто изображение на среда, а вътрешна география на ума. Чрез образи като планината, реката, къщата, женската фигура и коня, художникът изгражда визуално-символни мостове, които свързват поколения, митове, вярвания и обреди. Изкуството му е наситено с алевийската вяра и ритуалност, в които линията и цветът не са формални решения, а следи от вътрешен път, вписващи го сред авторите, които работят с темите за паметта на тялото, ритуала и мита. Жената в неговите платна не е портрет, а епифания – божествен образ в човешка форма, вписващ се в темата за жената като носител на култура. Планините, цветята, реките, конете, домовете – всичко в неговото изкуство е мост, но не между две точки, а между вътрешни състояния, между духовното и сетивното, между видимото и същностното.

д-р Росица Гичева-Меймари,
гл. ас. в секция „Изкуствознание и история на културата“ и член на Център „Българо-европейски културни диалози“ в Нов български университет

Биография на художника

Шенол Подайва е роден през 1974 г. в село Подайва, Разградска област, България. След като завършва начално и средно образование в училището в селото „Отец Паисий“, през 1989 г. заедно със семейството си емигрира в Турция. Дълбоката връзка с темите за емиграция и принадлежност, спомените за селското дете, селските къщи, природата и живота в родните селски райони оставят значим отпечатък в изкуството му.

През 1995 г. завършва гимназия „Кемал Хасоглу“ в Бахчелиеврер. През 1999 г. завършва с втора степен ателието на проф. Нилай Бюйкишлейен в катедра „Скулптура“ на Факултета по изкуства на Мармарския университет. Взема уроци по камък от старши специалист Зиятин Нуриев и уроци по метална скулптура от проф. Тюлай Байтуг.

Работил е като асистент на скулптора Неджми Мурат в продължение на 3 години, като е участвал в проекти за изработване на паметници. Участвал е като асистент в съвместните проекти на доц. д-р Садик Алтънок и Неджми Мурат за изработване на керамични пана и мозайки. През 2006 г. е посещавал ателието на Юсуф Тактак „Карагьоз” в продължение на една година. Понастоящем продължава да работи в ателието си извън Истанбул.

ХУДОЖНИЧЕСКИ МАНИФЕСТ

„Изкуството е да гледаш природата и да я виждаш с душата си.“
„Правилната линия е дълбока колкото един живот.“

1. Природата е моето ателие.
Тишината на планините, течението на реките, паметта на камъните и тишината на селските пътища… На платна ми природата не е просто пейзаж, а самото съществуване. Всяко движение на четката е дъхът на земята.

2. Цветът е моят език.
Вдъхновен от импресионизма, пресъздавам светлината, сянката и интуицията с езика на емоциите. Цветовете за мен са не само това, което виждат очите, но и това, което вижда сърцето. С студените сини цветове разказвам за самотата, а с топлите червени –разказвам историите на обикновените хора.

3. Фигурата е огледало на миналото.
Моите човешки фигури не са конкретни тела, а сенки на спомени. Те живеят сякаш излезли от някоя народна песен, в едно селско утро. Изкуството ми е поклон пред древния дух на Анадола.

4. Изкуството е чиста съвест.
Да рисувам за мен не е форма на мислене, а на усещане и на благодарност. Художественото произведение не е спектакъл, а вътрешно пътуване. То следва следите на самотата, дълбочината и простотата.

5. Моето отстранено отношение към модерността не е заради привързаност към миналото, а е реакция към бездуховността (отсъствието на смисъл).
Не съм против новото, но не се приближавам до онова, което е без корен. В моята живопис традицията не е минало, а жива тъкан. Каруци, ниви, каменни къщи… всички те дишат в днешния ден.

6. Художникът е земеделецът на собствената си душа.
Оре душата си като с рало и сее боята като семе. Живее в самота, но в съгласие с природата. Не се обръща към множеството/общността – но става негов вътрешен глас.

7. Рисунъкът е честта на живописта.
Живопис без рисунък е пътуване без компас.
Рисунъкът е мястото, където окото се възпитава, а ръката намира своя път. Една фино изчертана линия понякога тежи повече от сянката на планина. Както казал учителят: „Рисунъкът е честта на изобразителното изкуство.“ Всяка линия, която пада върху моето платно, е част от тази чест.

8. Абстрактното е зрелият плод на интуицията.
Както казва Пикасо: „В началото не съществува нищо абстрактно.“ Абстракцията не се измисля – тя се ражда, когато изградиш дълбока връзка с природата, с човека, с линията, с цвета.
Моите абстрактни картини са резултат от вътрешната промяна, която природата и чувството преживяват в мен. Те не са търсене – а пристигане.

9. Изкуството е поезията на истината.
То не разказва действителността – а същностната истина.
Понякога тази истина се крие в цвете, понякога – в поглед, а понякога – в сърцевината на една абстрактна форма. Изкуството не се гради с разум, а с интуиция, вдъхновение и душа.

Шенол Подайва, 6 август 2025 г.