Статии от експертите

„София-Истанбул: мост на изкуството. Творби с истории“, изложба на АК „Енакор“

4. 12. 25 – 3. 01. 26 в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6, 2А

Платната на Павлина Копано не разказват. Те мълчат. Но не с празна тишина, а с онази тежка, материална тишина, която остава, когато животът е преминал и е оставил следи: натиск, петна, дупки, ръбове, олющвания, счупвания, в слоеве памет без глас. В тях няма фигури, сюжет или действие, но има следи от обитаване – от хора, от време, от ръце, които не помним по име и лице, но усещаме чрез материята. В тях е имало нещо важно, което сега е напуснало платното, а ние виждаме само повърхността, върху която е пребивавало. Това е живопис, която борави с археологията на повърхността и фрагмента: напластявания от цвят, следи от четка, зърнеста текстура, която напомня на парче от реалността – откъснато и подложено на съзерцание.

Художничката работи с тежест и допир, а не с движение. Цветовете ѝ са земни и телесни, но понякога проблясват в сини нюанси. Формите ѝ са строго геометрични – в кълбетата те са центрирани и монолитни, а в другите платна – разчленени, ритмични, изградени от пресечени плоскости и прави линии. Геометризацията обаче никога не играе декоративна функция. Във формите се разпознават фрагменти от интериор – ръб на маса, метална дръжка, настилка, греда, рамка, но не като цели вещи, а като техни структурни фрагменти. Загатнати са чрез техни елементи – парчета, ръбове, линии – видени отблизо, сякаш художничката приближава фокуса до самата материя на обекта, без да го показва цялостно. Това е живопис на фрагмента, който не води към цялото, а умишлено го скрива, оставя го загадка, която пази същността недостъпна.

Копано изследва фрагмента като форма на памет – не целенасочено възстановяване, а реконструкция чрез допир и следа. В живописта ѝ материята е по-силна от образа. Тя работи с онова, което остава, когато историите си отидат, но повърхността помни.

Този жест на помнене не е случаен. Павлина Копано е художник с двойна биография – българка, която среща бъдещия си съпруг (цариградски българин) в Истанбул и открива чрез него съществуването на древна, тиха, но все още жива българска общност в Турция. Паралелно с нея открива и общности на многобройни турци, изселени от България, които пазят езика, песните и любовта към родната земя. От тази двупосочна памет се ражда и нейната поредица: „Кълбото“, „Тишина“ и други. Те не са само абстрактни изображения, а следи от места, събрали стъпките и на едните, и на другите – лодки, пристани, фасади, стаи. Все останки от общ живот, в който народностите се сменят, но домовете, вещите и жестовете остават.

Особено ясно личи нейната поетика в серията ѝ с кълбета – метални, тежки, почти скулптурни форми, които не летят, не блестят, не се движат, а седят приковани за някаква основа. Напомнят на бронзови дръжки, на остатъци от машина, на копчета – предмети, които не знаеш какви са, но усещаш, че някога са били нужни на някого.

В „Кълбото“ I и „Кълбото II“ виждаме именно такива фрагменти – железни или бронзови топки, тежки и неподвижни, прикрепени за ръждясала основа. От историята на Копано научаваме, че те са от пристанището на Теркос или Кайъкьой. Вероятно са топки за привързване на лодки, но в платното вече са неузнаваеми, обобщени в абстрактна форма, натежала от памет. Всеки пласт боя по тях е положен не от художника, а от някой, живял край морето – който се е борил със стихиите, боядисвал е, закърпвал е, работил е, без да подозира, че оставя отпечатък за бъдеще. Така Копано не измисля форма, а извлича присъствие и чрез наслагване на цвят възстановява мълчанието на обикновения живот, с неговите грижи и всекидневни жестове.

Както самата Копано живописно разказва: „Старите лодки, сменяли безброй собственици, всеки оставил следа върху тях. Старият пристан, брулен от ветровете и морето, но поддържан от всички тези хора живели там, изкарващи си прехраната си от морето. Без значение, каква е народността им, без значение какви са били превратностите на съдбата им, те са живели на тези места, в същите домове, прехранвали са се по един и същи начин, и следите от тях все още са там. Паметта за тях също е още жива, от двете страни на границата.“

„Тишина“ донася друга степен на отсъствие. На пръв поглед виждаме проста композиция – хоризонтална линия, вертикална греда, тъмна основа. Но зад конструкцията – вероятно лодка на пристан – стои нещо повече. Стои съкратен до символ знак на място, където се е случвало нещо, като сценография на мълчанието. Една черна точка в горната част изглежда като спомен от неочаквано движение или загубена частица. Линиите са опростени, но натоварени с усещане за време – сякаш пространството вече е празно, но все още помни телата, които са били там.

Копано споделя защо я привличат тези фрагменти, като че ли е археолог: „Независимо от това, че изглеждат съвсем абстрактно, те са съвсем реални обекти, които открих на онези пристанища – пластове боя върху лодки и пристанищни съоръжения, полагани с десетилетия, а може би и повече. Всеки пласт носи спомена за някой от притежателите им – докосването на четката и неговата ръка. Напомнят за непрекъснатата безкрайна битка със стихиите за живот – ежедневие, носещо много труд и малки радости, но живяно от различни народности, в различни времена на едно и също място, в същите домове и на същите лодки, на същия пристан. И както пластовете на историята се разкриват пред нас, понякога дори не в особена последователност, така и изскачащият най-долен слой боя разкрива следата от човека положил го с обич.“

В „Отломки от отминали спомени“ пространството вече не е лодка или пристан, а разрушена или изоставена вътрешност – може би таван на стара къща, с подпори, разхвърляни греди, разлепени рамки и остатъци от ръчно боядисани повърхности. Но това не е просто сцена на разруха, а сцена на множество животи, преминали и наслагвали се едни върху други. Всеки наклон, всяка линия тук говори за бивша употреба, някогашна подредба, която вече е изгубена, но присъства в следите.

На пода се виждат изсъхнали клони, които може да са били лозови пръчки, подготвени някога за засаждане, за нов живот. Сякаш къщата, макар и пуста, още помни ритъма на сезоните, грижата за градината, подготовката за пролет. Този детайл превръща сцената от статична в ритуална: не просто място, а мост между поколения – между онези, които са засаждали, и онези, които сега се опитват да си спомнят.

Картината не показва конкретна къща от разказа на Павлина Копано, като например „българската къща“ в Теркос, днес обитавана от изселили се български турци, но носи същия дух – дух на място, обитавано от различни хора в различни времена, но останало цяло в паметта. В такова място не е важно кой е живял последен – важно е, че всички са оставили нещо и художничката го е уловила: във фрагмент, цвят, греда, клон.

И отново се връщаме към вълнуващата история на Копано: „Но първата ми среща с тази история беше в Теркос – това много ме разтърси. Аз, българката от България, срещах в Турция, от една страна все още запазена в Турция българска общност и от друга – огромен брой турци от България, изселили си в различни времена, които пазят спомени и любов към България и ги предават на потомците си.“

В „Ноктюрно“ геометрията се превръща в музика. Формите са прецизни, почти архитектурни, но не съставят конструкция, а звучене. Всяко петно тук е като нотна стойност – квадрат, триъгълник, арка, сянка от цвят – които не изграждат мотив, а създават ритъм на отсъствие. Повърхността напомня каменна настилка – може би на площад, вътрешен двор или олтарно пространство, върху което някога са вървели хора, носели са светлина, думи, мълчание. Но също така може да бъде и стена на храм – византийски, изтрит от време и молитви, в който цветните форми говорят без образи.

Заглавието „Ноктюрно“ подсказва нощна музика, която не се изпълнява, а се помни от самото пространство. Тя не се чува, а се усеща като вътрешна симетрия между форми, цветове, тоналности и паузи. В тази картина Копано стига до най-отвлечената форма на памет – не разказ, не обиталище, а структура на присъствието, в която звукът, пространството и тишината съществуват едновременно.

За „Ноктюрно“ говори следният откъс от историята на Копано: „Следите оставени от обикновения човек, не са огромният каменен строеж, а малките следи от каменна ограда, от поредния слой боя на лодката и спомените, които се предават на внуците: думите, имената на песните останали от дедите или от старата родина.“

Картините на Копано вписват фрагмента в концепцията на изложбата като особена форма на мост на паметта. Но това не е мост към цялото, нито към бъдещето, а към някогашното, към следата от живот, оставила отпечатък в материята. Нейните платна не описват свят, а пазят тайната на онова, което си е отишло – през парче, през повърхност, през тежестта на мълчанието. И макар че изглеждат безгласни, в тях се усеща глухата музика на отсъствието. Така фрагментът се превръща в мост към недостъпното, в жест на помнене, без обяснение. Мост не между гледащия и гледаното, а между етноси, култури, времена и ръце. Боята по лодката става архив, желязото – глас, тихата повърхност – тъкан на памет. Павлина Копано не възстановява миналото, а го докосва като археолог, слой по слой и го оставя да говори без думи.

Наред с темите за паметта и фрагмента, творчеството на Копано вписва и други линии от концепцията на изложбата. Една от тях е обиталището като мост, не само защото „Отломки от отминали спомени“ напомня на изоставен таван, пълен с остатъци от живян живот, но и защото самата художничка открива реални български къщи в Турция – обитавани от други хора, но пазещи следите на предишните. Тези къщи не принадлежат на една националност. Те са пазители на човешко присъствие, което преминава през поколенията. Като живописец, Копано не изобразява тези места пряко, но въплъщава тяхната многопластова памет.

Друга съществена тема е жената като културен медиатор. Художничката не само живее между две култури, но и преподава – предава знание, чувствителност, изкуство. Тя обитава роля, в която не просто съхранява паметта, а я активира, предава, превръща я в жив жест. В нейните платна и в живота ѝ личи онази тиха, но дълбока свързаност между хората на Балканите, които въпреки политическите граници и историческите травми, помнят една и съща земя, пеят същите песни, и гледат с обич към местата, откъдето са тръгнали, независимо на коя страна от границата са родени.

Лодката – една от повтарящите се фигури в изложбата – присъства при Павлина Копано не само като образ в картините, но и като символ на нейния собствен път. Тя не рисува лодки, които плават, а такива, които са закотвени, ремонтирани, износени, но все още свързват. Лодката тук е мост на ръцете – между ръката, която е боядисвала и ръката, която сега рисува; между човека, който се е борил със стихиите и човека, който сега пази спомена за него в цвят и тишина.

Може би именно тази тишина е онзи глас, който се предава по родова линия – без думи, но със спомени, песни и гравитация на съдбата. Без да знае, художничката повтаря стъпките на своя прапрадядо: пътува до Истанбул, живее между различните култури, учи и преподава, върви по същите невидими пътеки. В този смисъл, творчеството ѝ е продължение на движение, започнало отдавна – движение, което не се побира в едно име, а събира в себе си много човешки имена, слети в памет. Така родовата повторяемост се превръща в отговорност: да се помни, да се съхрани, да се предаде.

д-р Росица Гичева-Меймари,
гл. ас. в секция „Изкуствознание и история на културата“ и член на Център „Българо-европейски културни диалози“ в Нов български университет

Биография на художника

Павлина Копано е родена през 1969 г. в Димитровград, България. Завършва специалност „Графика“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ през 1992 г. От 2008 г. живее и работи в Истанбул, Турция. Организирала е самостоятелни изложби в Сливен, Димитровград, Стара Загора, Свиленград и Пловдив (България), както и в Истанбул (Турция) и др. Участвала е в колективни изложби в множество градове в България, включително София, Пловдив, Велико Търново, Стара Загора, Хасково, Разград, Севлиево и др., както и в Истанбул и Анкара (Турция), Барселона, Пасая, Сан Себастиан и Аргуедас (Испания), Монсао (Португалия), Хендея (Франция), Айзенхютенщат (Германия), Шрусбъри (Великобритания), Южна Корея и др.

Истории около творбите

История 1

Историите винаги се преплитат и преминават една в друга . Една предопределя друга, дори това да се случва след доста време.

Започвам моята история с това, как последица от случайности ме отведоха в Турция. Отивайки на гости на приятели в Истанбул, след продължителен престой на границата, автобуса отказа да ме остави на мястото, за което се бяхме уговорили да ме посрещнат. Отзовах на автогарата, в очакване да ме посрещне приятел на приятелите ми, за мен съвършено непознат човек. Така срещнах бъдещия си съпруг, цариградски българин. Дори не предполагах, че все още има българи в Истанбул, живеещи тук още от османско време. Семейството на съпруга ми е в Истанбул отпреди 150 години.

Той е един от малцината представители на общността, познаващ историята на българската общност не само в Истанбул, но и в Турска Тракия. Неизбежно беше този негов интерес да бележи и моето пребиваване в Турция. При всяка възможност пътуваме да места, където са живели българи. При едно наше посещение в Теркос (селище в близост до Истанбул, на Черно море) решихме да разпитаме, останали ли са къщи от тези времена. В магазина на центъра на селото, още като ни видяха, казаха „Българската къща е натам по улицата“, указвайки посоката. Явно такива, като нас идват често. Веднага я познахме (единствената стара сграда съхранена до сега) . Посрещна ни туркиня, изселничка от България. Къщата, типична за миналия век, с градина със зеленчуци, спретната и чиста. Собственичката ни разказа как семейството ѝ, пристигайки от България, е било настанено в къщата на българите, изселили си към България. Продължи с това, че непрекъснато пристигат наследници на живелите в селото българи, да разгледат мястото от което са дошли дедите им. Всъщност, доста от живеещите сега в селото са изселници от България. По-възрастните все още говорят български. Разхождайки се по улиците, като чуеха българска реч ни канеха в дворовете да си поговорим. Връзката с родината беше все още много силна.

Същото се случваше и още на много места, които посещавахме. Носталгия и много топли чувства към България, които се предават и на следващите поколения.

Но първата ми среща с тази история беше в Теркос – това много ме разтърси. Аз, българката от България, срещах в Турция, от една страна все още запазена в Турция българска общност и от друга – огромен брой турци от България, изселили си в различни времена, които пазят спомени и любов към България и ги предават на потомците си.

Разхождайки се по пристанищата Теркос и Кайъкьой, у мен се зароди идеята да направя серия от картини, посветени на онези следи от хората живели тук – следи от отминали времена, които остават. Старите лодки, сменяли безброй собственици, всеки оставил следа върху тях; старият пристан, брулен от ветровете и морето, но поддържан от всички тези хора живели там, изкарващи си прехраната си от морето. Без значение, каква е народността им, без значение какви са били превратностите на съдбата им, те са живели на тези места, в същите домове, прехранвали са се по един и същи начин, и следите от тях все още са там. Паметта за тях също е още жива, от двете страни на границата.

Три от картините в изложба са от тази поредица: „Кълбото“ 1 и 2, и „Тишина“.

Независимо от това, че изглеждат съвсем абстрактно, те са съвсем реални обекти, които открих на онези пристанища – пластове боя върху лодки и пристанищни съоръжения, полагани с десетилетия, а може би и повече. Всеки пласт носи спомена за някой от притежателите им – докосването на четката и неговата ръка. Напомнят за непрекъснатата безкрайна битка със стихиите за живот – ежедневие, носещо много труд и малки радости, но живяно от различни народности, в различни времена на едно и също място, в същите домове и на същите лодки, на същия пристан. И както пластовете на историята се разкриват пред нас, понякога дори не в особена последователност, така и изскачащият най-долен слой боя разкрива следата от човека положил го с обич.

Следите оставени от обикновения човек, не са огромният каменен строеж, а малките следи от каменна ограда, от поредния слой боя на лодката и спомените, които се предават на внуците: думите, имената на песните останали от дедите или от старата родина. Това ми напомня думите на един старец, който продава билки пред пещерата Дупниса: „Ние дойдохме от Родопите в началото на миналия век, цялото село, старите още говорим по нашему, младите вече не знаят езика, ама пеят песните и играят танците.“ Той ни разказа, как в близост да пещерата имало българско село, но те се заселили по-високо в планината. От старото село са останали няколко крайъгълни камъни, покрити с трева и трудно откриваеми. Но пък следите останали в родовата памет се предават през годините.

История 2

С годините, разравяйки историята на рода ми от Родопите, от Долно Райково научих, че прапра-дядо ми, който е бил търговец на платове, редовно е пътувал до Истанбул и е стигал дори до Измир. Представител на рода ни, завършил с отличие Одринската българска гимназия, става учител в Българското училище в Цариград. По-късно учителства в Солун. Ирония на съдбата, но и аз сякаш следвам неговите стъпки. Може би е някаква недовършена мисия. Понастоящем преподавам изобразително изкуство в Българското неделно училище в Истанбул. Дори без да знаем – вървим по стъпките на дедите си.

На Балканите съдбите са толкова преплетени и взаимосвързани. Народите столетия живеят заедно, на едни и същи места, културите се смесват, без дори да изгубят идентичност. Въпреки историческите превратности, сред обикновените хора се съхраняват добрите отношения, съзнавайки може би на едно много дълбоко ниво, че ние сме рожби на една и съща земя, наследници сме на много общи истории преди нас.

Павлина Копано