Статии от експертите

„София-Истанбул: мост на изкуството. Творби с истории“, изложба на АК „Енакор“

4. 12. 25 – 3. 01. 26 в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6, 2А

В творчеството на Месрур Сабит пейзажът се разгръща като сцена на преходите – между сезони и часове на деня, между светлина и здрач, между изтощение и обновление. Четирите картини, включени в изложбата, разгръщат тих разказ – започващ от каменния мост в утрото, преминаващ през житните полета и слънчогледите след дъжд, и завършващ в мъгливата зимна тишина. Всяка от тях носи не само светлина, но и влага, дим, аромат на пръст и дъх на камък – материална сетивност, която говори с мек глас и възпоменава човешко присъствие, дори когато то не е видимо.

В пейзажа „Утро“ е представен османския мост от XVI век край село Българене, Плевенско, не само като архитектурен обект, а като център на смисъл. Каменният му силует с пет арки – средната най-широка – задава визуален ритъм, почти музикален, около който се организира цялото платно. Този мост не свързва само два бряга – а два времеви пласта: миналото и настоящето. Камъкът е натрупал стъпки, гласове, конски копита, мечти. Водата под него не е просто отражение, а втори свят – леко изместен, не напълно огледален, сякаш споделя своя версия на утрото. Арките са като ребра на живо същество – тялото на моста лежи като спящ великан между двата бряга и светлината го събужда не с вик, а с милувка.

Колоритът е топъл и свеж, но със светлинна прозрачност, напомняща акварелен ефект – въпреки използваната маслена техника. Късите трептящи мазки внасят импресионистична вибрация във водата и дърветата. Меката златисто-розова светлина, която се промушва под арките, е светлина-памет – осветява не само каменните стени, водата и въздуха, но и съзнанието на зрителя. Дърветата не са фон, а съучастници и свидетели, а нещо в начина, по който картината диша, я доближава до символистичното виждане – в което пейзажът не описва място, а изразява древно присъствие.

Платното излъчва спокойствие, устойчивост и тиха мъдрост – културен код за балканската памет, която не забравя, не изоставя, не бърза. От една страна, реалният мост от „Утро“ е символ на паметта, която не е разрушена, а продължава да свързва. От друга страна е мост над и около светлината – той не само я удържа, но и пренася нейната същност: топлина, спомен, съзерцание. Сводовете му, заедно с техните отражения, оформят кръгли светлинни портали, които канят не само да преминеш физически, а и метафизически – от външния свят към вътрешното зрение.

Месрур Сабит: “Утро“, 2025, маслени бои, платно; “След жътва”, 2025, маслени бои, платно; “Зима“, акварел, хартия; “Привечер”, 2025, акварел, хартия.

„След жътва“ не е пасторален пейзаж, а платно с веществена плът – от буци пръст, слама, влага и път. Повърхността не е гладка, а наслоена и остра, с отчетливи мазки, които напомнят на отрязани житни стръкове, още бодливи след ожънването. Това е пейзаж на благодарността – не тържествуваща, а тиха и пълна. Земята е дала каквото има, човекът си е свършил работата, и е въздъхнал с облекчение. Вляво, в сянката на кадъра, слънчогледите още са приведени от жажда – сякаш напомнят, че не всичко е лесно. Тази картина е мигът преди дъжда, когато полето още носи по себе си знаците на безводие и напрежение, но вече е готово да си отдъхне. В този смисъл, „След жътва“ е и пейзаж на състраданието – към всичко, което понася и надживява, без шум, без оплакване, с топла съпричастност към земята.

Слънчогледите от „Привечер“ са същите, които художникът разказва, че е видял след дъжда. Наведени и изтощени в предишното платно, тук те са се изправили – не бойно, а меко, с пълно тяло. Това е полето „след милостта“ – чуто, напоено, оживено. Акварелната техника носи висока влажност и меки преливания на цветовете, през които светлината не се отразява, а преминава – както емоцията минава през мисълта, без да я наруши.

Слънчогледовият блок не е декоративен мотив, а множество живи същества – общност от оцелели, които заедно пазят паметта за жаждата, но вече стоят – живи, мокри, готови за още един ден. Някои от тях са обърнати към нас – не гледат, но присъстват. Това е взаимно оглеждане през съучастие между картина и зрител. В далечината хълмът диша в лилаво, а небето се оттегля бавно в охра и розово. Денят е към своя край, но не бърза. „Привечер“ не е пейзаж на възторга, а на доверието – към времето, към милостта на дъжда, към зрителя, който вижда. Сцената може да се мисли и като метафора за общата съдба на Балканите – земя, обърната към светлината, но научена да живее и със здрача.

„Зима“ на Месрур е странна зима. Снегът ѝ не скърца, а пуши. Влагата се надига от земята като дим от устните на мълчалив човек, а светлината – разредена, млечна – не идва от слънце, а сякаш от спомен. Всичко в тази „Зима“ е въздишка, пусната на студа. Ако това е зима, тя не е враг, а спяща жена с ръце върху реката. В композицията централна роля играе реката, която не тече, а диша. Ледът не разсича и не стяга, а лежи като тънка пелена върху дъха на реката. Това внимателна зима – възпитана и сдържана. Акварелът е пропит с много вода и опушени преливания, които разтварят контурите до границата на сънуваното. Пейзажът мълчи от умора. Това е тишина с памет, в която топлината е била тук съвсем наскоро, като дим в стая, след като някой си е тръгнал. Цветовете са нецветове – сини, сиви, жълтеникави сенки – и се плъзгат като мисли, които не искат да бъдат чути, а разбрани. „Зима“ не гледа зрителя – тя го помни.

Пейзажите на Месрур Сабит представят в изложбата някои от най-същностните балкански мостове. На първо място в негово платно имаме репрезентиран реален мост и реката като мост. Неговата река понякога разделя, понякога отразява, но почти винаги преминава – като опушен спомен за пътуване, бива граница, която не разполовява, а кани към прехвърляне. На второ място пейзажът при него въплъщава културната памет на пространството и е развит като мост към свят и светове – между природа и култура, между града и селото, между минало и настояще. На трето място Месрур е майстор на мостове между мълчанието и паметта.

Пейзажите му носят етичното присъствие на човека, който живее със земята, с времето и със своите граници. Тези картини не изграждат мост между София и Истанбул чрез символи, а чрез усещания и преживявания – споделена живителна влага, търпение, устойчивост, сетивна близост. Каменният османски мост над река Осъм се явява не просто като свидетелство на миналото, а като живо тяло, по което светлината още преминава. В платната му се долавя една особена балканска нагласа – способността да се живее едновременно на ясно слънце и в здрач, в радост и в изпитание, без едното да отрича другото. Сабит вижда Балканите като земя, научена на кръговрата. Картините му съхраняват този опит – устойчивост в промяната, постоянство в преминаването през времето.

д-р Росица Гичева-Меймари,
гл. ас. в секция „Изкуствознание и история на културата“ и член на Център „Българо-европейски културни диалози“ в Нов български университет

Биография на художника

Месрур Сабит е роден през 1977 г. в гр. Исперих. Завършва ВТУ ”Св. св. Кирил и Методий” през 2005 г. Живее и работи в гр. Велико Търново. Самостоятелни изложби в градовете Исперих, Истанбул, Бургас галерия ”Неси”, София галерия ”Астри”, Севлиево галерия ”Видима”, Варна галерия ”Папийон”, София галерия ”Теа Алба”.

Награди:
2007 г. Награда на Министерството на културата, раздел живопис в 18-то международно биенале на хумора и сатирата гр .Габрово
2012 г. Две номинации за награди в биенале “Приятели на морето” гр. Бургас

История около творбите

Пътувах към моя край – Лудогорието. Жътвата беше приключила, бяха изорани ограничителните бразди против пожари. Нивата граничеше със слънчогледов блок, който беше наведен от жегата и безводието. Прибрах се. Вечерта заваля много хубав напоителен дъжд, цяла нощ. След два дни отново минах и се спрях на това място. Слънчогледът беше изправен и свеж, изглеждаше доволен от дъжда, а житото беше прибрано на време.

Месрур Сабит