Статии от експертите

„София-Истанбул: мост на изкуството. Творби с истории“, изложба на АК „Енакор“

4. 12. 25 – 3. 01. 26 в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6, 2А

Кеазим Исинов (1940–2023) е художник, който живее в хармония с вселената – тих, деликатен, потопен в дълбоки вътрешни преживявания, изцяло отдаден на изкуството. Близките му го наричат Кей. Израснал е в село Садовец, място с древна история и магнетична природа. От дете развива силна връзка с живия свят и с невидимите сили, за които вярва, че го пронизват. Семейството му е земно и почтено, със силна етична култура. Според разказите на сина му Ясмин Исинов, бабата и прабабата на художника са имали ясновидска дарба, която може би отчасти е наследена и от него. Той сънува образи от миналото и от вечността в картини и във видения. Един от тези сънища е за готска битка край езеро, която поразително съвпада с по-късни археологически данни. Пантеистичното му усещане за света не е концепция, а форма на преживяване – радост, вяра, отдаденост на живото.

От 20-годишен Исинов практикува йога, но не като идеология, а като начин на съществуване. Не е бил част от религиозни общности, но уважава всички религии и носи светлината като вътрешна мяра за живота и изкуството. Синът му разказва: „Беше човек на много високо духовно ниво и изключително скромен същевременно.“ Не е принадлежал на институции, не е търсил признание. Искал е чрез картините си да покаже, че светът е светъл, красив и хармоничен, а не само мрачен, както често ни се представя. Работи всеки ден, с ритуалното постоянство на човек, който не различава живота от творчеството. Работи понякога и нощем, с почти никакъв сън, в тихо, съсредоточено съзерцание и усилие. Съпругата му, също художничка, е негова здрава опора и в делника, и в смисъла.

Кеазим е художник на светлината, но не в буквалния смисъл на пейзажиста, а в отвъд видимото – като онзи, който вижда вътрешни светове. Затворен в себе си, дълбоко концентриран човек, той твори в една особена зона на съзерцание между религиозната вяра и артистичната интуиция. Светът за него е населен с невидими вибрации, със сияния, трептения и движения на материята, които той улавя и превежда на езика на цвета и формата. Лицата в картините му са като икони. Голотата е като прозрение. А живописта му е като послание към света – търпеливо и светлоносно.

Исинов е художник на състоянията – не на ситуациите, а на вътрешните състояния на духа. Той е от онези творци, които не рисуват това, което виждат, а онова, което преживяват във видения и сънища. Вярва в светлината, както вярват мистиците – не като физично явление, а като етична и сакрална реалност, която свети отвътре. Картините му често изглеждат като видения – фигурите се издига от мъгла, от сияние, от цвят. Лицата не гледат зрителя, а нещо отвъдно. В този свят на сияния и съзерцания Исинов рисува не телата, а душевните светове, сякаш всяка фигура е проекция на вътрешен глас.

„Майчинство“ представя жена с покривало на главата, която държи дете в прегръдките си, обградени от пищна растителност, синеещи цветя и сияйна аура. Цветовата гама е контрастна и наситена, с подчертани златисти и виолетови тонове, които излъчват вътрешна светлина. Фигурите са стилизирани и обобщени, а пространството около тях е изпълнено със символични елементи от природата. Смисловата ос на картината минава през наклонената глава на жената и спящото дете. Телата им образуват затворен кръг, който фокусира зрителския поглед и създава усещане за интимност и защита. Тялото на жената оформя своеобразен свод – архитектурен жест на подслон, вграден в природата.

Използвана е характерната за Исинов светлинна драматургия. Жената и детето не са осветени от външен източник, а те самите излъчват светлина. Тази вътрешна светлина е топла, златиста, меко контрастираща на студените нюанси на фона. Лилавото в пространството зад тях действа като ореол – не религиозен, а етичен и вътрешен. Зеленината около тях е не толкова натуралистична, колкото идеализирана, листата имат почти декоративна роля.

Жената не гледа към зрителя, а гледа навътре, в детето, в самия акт на съществуването. Жестът ѝ не е само майчински, а и ритуален. В композицията отеква един иконен архетип, познат от хилядолетия в културите на Балканите и Мала Азия – от египетската Изида с младенеца Хор, през Кибела със Сабазий и Семела с малкия Дионис, до християнската Богородица с Младенеца. Всички те са проявления на една и съща изначална фигура: Богинята-майка, носителка на живот, обич и сакрална цялост. Но тук отсъстват каквито и да са религиозни белези. „Майчинство“ е светска икона на грижата.

Погледът навътре е ключът към добротата, която струи от картината. Заради това тя може да бъде разчетена като визуален архетип на добротата, като образ, в който допирът, светлината и природата се сливат в едно цяло. В този смисъл „Майчинство“ преплита няколко от основните теми на изложбата: сетивата – чрез тактилната мекота на фигурите и листната тъкан около тях; жената като културен медиатор – не само майка, а събирателен образ на защита, връзка и хармония; и най-силно – светлината като етически мост, която не идва отвън, а извира от самите тела. Без заявена религиозна принадлежност, но със свещена сила на присъствието, тази сцена утвърждава обичта като основа на света – не декларативно, а тихо, чрез светене.

На пръв поглед „Към висините“ изглежда като абстрактна композиция в ярки, флуидни тонове като оранжево, златисто, индигово, зелено и розово. Но зад експресивното цветово поле се очертава фигура – изправено анатомично тяло с вдигнати ръце. Формата му е мъжка, с широки рамене, изчистена гръдна мускулатура и стегната коремна линия. Тялото е голо, но излъчва повече вътрешна светлина, отколкото плътност – сякаш е изваяно от светлина, а не от материя.

Пред гърдите му, в зоната на сърцето, се появява в профил втори образ на женско лице със забрадка, със затворени очи, загатнато в зеленикаво-сини и виолетови тонове. Нейното тяло не се вижда, не е плътна, не е част от композицията на реалния свят. Тя е образ, вграден в сърцето на мъжа. Нещо интимно и вътрешно, скъпо и живо, макар и безтелесно. Тя може да бъде майка, любима, починала или жива – важното е, че е носена вътре.

Композицията е изцяло вертикална, цветовете се издигат като пламъци. Заглавието „Към висините“ не сочи географска посока, а вътрешна, етическа. Мъжът не се възнася, а издига със себе си присъствието на тази жена с памет, вяра и обич. Тя не е просто спомен, а е сърцевината на неговата етика.

В този смисъл картината не е абстракция, нито религиозна визия, а е визуален ритуал на съкровеното. Образ, в който вътрешният човек се разкрива като носител на отношение. Сетивният порив към висините тук е едновременно движение и принадлежност – не сам, а заедно. Мъжкото тяло носи в себе си другост, нежен център, в който обичта e вътрешна посока.

„Изгрев“ е композиция с подчертана телесност и чувствена експресия. Върху гладък, потъмнял фон, женското тяло заема централна позиция – коленичило, със запретнати назад ръце и лице, обърнато нагоре. Силуетът е ясно очертан, без подробности, но с изваяна пластичност, подчертана от светлосенките в охра, медно и наситено жълто. Зад фигурата изгрява огнено-червено слънце, като втори кръгъл обем, който визуално и символично балансира композицията.

Това тяло не е индивидуализирано, няма черти на лицето, няма поглед към зрителя, няма история. То е образ на самата женска плът, на женската телесна енергия, уловена в един момент на извивка, между нощта и изгрева. Контурите на фигурата са меки, но категорични, с класическа чистота, напомняща антични скулптури и иконография на плодородието – между Афродита и Великата Майка.

В „Изгрев“ еротичното не е провокация, а извор. Не е еротика на съблазънта, а на самоизлъчването – фигурата е сама, затворена в себе си, съсредоточена навътре, не във външния обект на желание. Позата напомня и на ритуал – не случайно е коленичила, със вдигнати към небето ръце и лице. Това превръща еротичното в сакрално. В този контекст, „Изгрев“ може да бъде интерпретирана като картина на събуждането не само на деня, но и на тялото, на желанието, на женската енергия. Плътта е зората на битието, но не като противоположност на духа, а като негова първа форма на проявление. Тук еротиката е изначална, телесна и мълчалива.

Мостовете на Кеазим

В контекста на изложбата „София–Истанбул: мост на изкуството“ творчеството на Кеазим Исинов се разгръща като форма на вътрешен мост между етика и естетика, между човека и светлината. В картините му сетивата не само възприемат, но и съучастват. Допирът е жест на обич, зрението – път към прозрение, а светлината – носител на вътрешна истина. Женските образи при него не са портрети, а фигури на духовна цялост между майчинството, еротиката и сакралната нежност. В тях отекват древни архетипи, без да бъдат цитирани, сякаш културната памет е станала телесна, не преразказана, а преживяна с плът и светлина. В този смисъл Исинов вплита в изложбата модулации на няколко основни теми: „Сетивата като мост“, „Тялото като културна памет“, „Жената като културен медиатор“, „Цветята“, „Светлината“. Но над всичко стои тиха, дълбока идея, която е вътрешният му ориентир в изкуството – че светът е светъл, добър, и достоен за обич.

д-р Росица Гичева-Меймари,
гл. ас. в секция „Изкуствознание и история на културата“ и член на Център „Българо-европейски културни диалози“ в Нов български университет

Биография на художника

Кеазим Исинов (1940-2023) е роден в село Садовец, Плевенска област на 16-ти април 1940 г. Завършва художествената гимназия през 1960 г., а през 1968 г. специалност живопис в класа на проф. Ненко Балкански в Националната Художествена Академия. След завършването си работи като реставратор в института по паметниците на културата. През 1969 г. постъпва в НИИ по психология и неврология като педагог възпитател в областта на изкуствата. Работи в жанровете живопис, малка пластика, скулптура и миниатюра.

Исинов е удостояван с редица отличия в страната и чужбина. Носител е на орден „Кирил и Методий“ I степен (2006) и на ордена „Златен век“ на Министерството на културата (2015). През 2005 г. получава почетен знак от Президента на България, както и специалната награда „Художник на годината“ на десетия „Салон на изкуствата“ в НДК, където през 2010 г. е удостоен и с първа награда. Същата година получава и наградата „Художник на века“ в международния конкурс „1001 причини да обичаш Земята“, организиран от фондация „2000“ – Холандия. През 2012 г. е носител на наградата от националната кампания „Пазител на традициите“. В по-ранните си години печели множество конкурсни отличия, сред които: трета награда за „Сава Доброплодни“ (Шумен, 1971), трета награда за „Портрет на Мария Гигова“ (БСФС, 1973), трета награда от Съюза на автомобилистите (1974), втора награда за „Крилат Димо“ (БСФС, 1975), втора награда от конкурс „Портрет София“ (1977) и първа награда на Международния конкурс „Хумор и сатира“ в Габрово (1977). Отличен е и с грамота от 10-то Биенале на живописта в Шчечин, Полша (1983).

Организирал е самостоятелни изложби в София, Плевен, Севлиево, Разград, Благоевград, Гоце Делчев, Ловеч, Бурса (Турция), Виена (Австрия), Токио (Япония), Лондон (Англия), както и в Зала „Средец“, галерия „Арт 36“, галерия „Арте“, галерия „Минерва“ и в двореца „Врана“ в София. Сред най-значимите са юбилейната изложба в НДК (2010), представянето в Националния музей „Земята и хората“, както и първата му изложба през 1971 г. в Съюза на композиторите.

Участвал е в колективни изложби в Япония (Токио, Одавара, Нагоя), Германия, Австрия, Швейцария, Чехословакия, Полша (Шчечин), Англия, Дания, Русия, Италия, Индия, Кувейт, Мексико, Гърция, Ирландия, САЩ и Нидерландия, както и в редица български градове – включително Варна, Пловдив, Шумен, Дупница, Благоевград, Велико Търново, Златарица, Долни Дъбник и Берлин (вероятно ГДР). Част от участията са в международни биеналета, конкурсни изложби и общи експозиции, свързани с хумор, портрет, спорт и културни форуми. Творбата му „Телевизионна приказка“ е отпечатана от УНИЦЕФ.

Разказ от сина на художника

Близките на баща ми го наричаха „Кей“, а Аксиния Джурова го нарече „Възторженият пантеист“. А той има много дълбока връзка с природата още от дете в Садовец. Това село, с което поддържаме връзка и сега, е незабравимо със своята природа и духа. Няма да забравя една картина, която се казваше „Готски воин“. Много силна работа, която представляваше един воин на кон. Той ми обясни, че го е сънувал и ми разказа, че в съня си е видял сражение на едно езеро и че той е участвал в него. Впоследствие се оказа, че Садовец, неговото родно село, е било средище на готите и там, когато идваха специалисти да проучват района, казаха, че наистина е съществувала такава битка, каквато той е сънувал. Спомням си, че тогава направо настръхнах, след като разбрах това нещо.

Отраснал е по нивите и в гората в семейство на много земни и чисти хора. Дядо ми беше строг и справедлив. А прабаба ми и баба ми са имали дарба да помагат на хората с ясновидство. Тази прекрасна природна хармония, преданията за минали времена и леката мистичност около баба – може би още в детството са отключили тази фантазност и пантеизъм в неговите възприятия и оттам към света, който създаде с картините си. През целия си живот той се радваше и обичаше всяко листенце, клонче, животинче.

Практикуваше йога от 20-годишен и до последния момент правеше упражненията си всеки ден. Беше много жизнен – на 82 години правеше коремно на лост. Но не е изповядвал будизъм или хиндуизъм. Уважаваше всички религии, но не е бил подвластен на определена философия.  Просто той беше различен от обикновените хора във възприятието си на света. Усещаше всичко много надълбоко.

Беше изключително скромен човек. Никога не е парадирал, не се е бутал в някакви структури и общества, за да се покаже. При него нещата са се случили от само себе си, по естествен път, някак си „отгоре“. Ако е имал мисия, то тя е, че искаше чрез работите си да покаже на хората, че светът е не само грозен и тъжен, но и много светъл, красив и хармоничен. Лицата в портретите му например са като икони.

Работил в няколко ателиета, в последното сега са картините, които семейството ни притежава. Тук той направи и последната си завършена картина „Ерос и Психея“. Никога няма да забравя опиянението от миризмата на маслени бои, тя понякога още се усеща. Работеше непрекъснато. Сутрин пиеше кафе – обичаше капучино, и отиваше в ателието. Вече като възрастен се оплакваше от безсъние и ми е казвал, че нощем спи 20 минути, и става да си „порисува“. Когато са живеели при родителите на майка ми на ул. „Бенковски“, рисувал е дори на пода, прескачали са го. Имаме такава снимка. Беше много волеви човек. Почти 100% от работите му са с маслени бои, към края правеше маслени пастели. Форматите му са от ювелирни миниатюри, рисувани с лупа, до платна от 2-3 метра. Като млад се е занимавал и със скулптура, имаме няколко от камък и малки пластики от дърво.

Рисуваше непрекъснато и благодарение на майка ми не се занимаваше с нищо друго. Битовите неща не му бяха познати, до края не беше наясно с практичните неща, дори с парите. Но никога не е бил лош баща. А тя беше стълбът на семейството, включително и негов мениджър и може би донякъде е жертвала своята реализация като художник, за да може той да изрази всичко, което има в себе си. Те бяха като скачени съдове – винаги заедно. Тя си отиде през 2018 г. и той се държеше, но явно го преживя много тежко.

Не веднъж го определяха като космически човек, който не възприема ограниченията и табутата в днешния свят, а неговото най-силно вярване бе, че човек може да бъде вечен. Той беше човек на много високо духовно ниво и изключително скромен същевременно. Беше човек, който живее чрез изкуството си. За мен неговите картини бяха като едни своеобразни послания към света. Лично мен ме учеха на любов към детайла, на търпение и на това да останеш верен на себе си по някакъв начин. Той цял живот е бил вдъхновение за мен“, казва Ясмин.

Ясмин Исинов