Статии от експертите

„София-Истанбул: мост на изкуството. Творби с истории“, изложба на АК „Енакор“

4. 12. 25 – 3. 01. 26 в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6

Скулптор по образование, Бехчет Данаджъ пренася пластичното мислене и в живописта си, като търси обем, дълбочина, съпротива на материала. В неговите творби липсва разказ, но присъства напрежение – между фигура и фрагмент, между вътрешен образ и веществена плът. Това е изкуство на наранената материя – сдържано, тежко и мълчаливо, но с мощен пластичен заряд.

Изработена от речен камък с минимална намеса, „Мома“ е пластика, която възниква от логиката на самия материал. Художникът не насилва камъка, а го разчита, като открива в него вече вложена форма и с малки, премерени жестове я освобождава. Общата форма е обобщена и компактна – напомня правоъгълник със заоблени ръбове, а човешкият образ се извежда от нея пестеливо, но отчетливо. Профилът е издължен и стегнат: чело и нос оформят почти права линия, скулите са силно издадени и гладки, а очите са големи, бадемовидни и притворени. Повърхността на главата преминава от гладка в грапава, напомняйки за забрадка или друг традиционен елемент. Устните са стегнати и силно издадени напред – жест, който може да се чете като подканящ или съпротивляващ се, в зависимост от посоката на гледане.

Главата е изведена почти като идол – без индивидуалност, но пълна с човешко присъствие. Грапавата ѝ забрадка не е етнографски щрих, а знак за опазване, за затваряне в себе си, за носена вътрешна сила. Тази скромна на вид скулптура носи иконичност. В нея има нещо първично, напомня на халколитните женски идоли от Балканите, Егея и Мала Азия. Пестеливостта на формата и запазената текстура на речния камък създават усещане, че фигурата е освободена от камъка – сякаш винаги е била там.

Виждаме универсален образ на женското, на принадлежността, на присъствието без притежание. Това не е образ на конкретна мома, а въплъщение на женственото като памет. Изглежда като форма, оцеляла в камъка, като ехо от културна памет, като емблема на нежност, устойчивост и сливане с природното. Преходът между природното и човешкото е тъканта, върху която се гради тази творба – между камък и скулптура, между материя и спомен.

Втората пластика от камък, озаглавена „Поезия на лунна светлина“, извежда темата за човешкото присъствие отвъд тялото. Формата ѝ следва извивката на полумесец – изтеглен, наклонен и леко заострен, той не просто рамкира, а се сраства с човешки профил, изграден в самото му вътрешно пространство. И това е лице без тяло, но е фрагмент, който съдържа цялост. Женският образ е със затворени очи, спокоен, съзерцателен, леко наклонен – сякаш сънува. Косата е гравирана с успоредни щрихи, които носят движение и ритъм – като лъчи, като дъх, като стихове.

Пестеливостта на формата напомня на „Мома“, където присъствието също е фрагментарно. Този фрагмент обаче не е остатък, а емблема: изведен е като символ на женското, на поетичното, на съзерцателното. Лицето е самата Луна – сраснала с нощта, с паметта, с цикъла на времето и светлината. Скулптурата е олицетворение на културното отъждествяване между Луната и женския принцип – онзи, който не завладява, а озарява; който не гледа, а сънува; който не казва, а поетично мълчи. В „Поезия на лунна светлина“ тялото отпада, защото го замества нощта. А светлата част на мрака – лунното лице – остава да свети безгласно. Така скулптурата става не само образ, но и стих – материален като камъка, неуловим като усещането за нещо красиво, което ни докосва, без да можем да го назовем.

Разбира се, полумесецът е символът на исляма, присъства в емблемата Република Турция, включително като част от националния ѝ флаг. Напълно е възможно Бехчет Данаджъ да е вложил в работата си и този смисъл. Би бил силен жест на естетическа свобода, да преплете символа на исляма, поезията и образ на жена, като се има предвид недопускането на човешки изображения и неравностойното място на жената в повечето ислямски култури. Смелостта, дързостта и свободата на мисълта на Данаджъ следва да бъдат отбелязани.

В „Приказно видение“ платното е наситено, богато на текстури и многослойно като усещане. На пръв поглед абстрактна, композицията бързо започва да разкрива фигуративни форми. Единият от двата основни синьо-бели вертикали, придружен и с фина червена линия, носи усещане за бразда, пътека, или светлинен прорез, през който минава видението. Тя дели платното на две половини – тъмна и светла, плътна и ефирна, дневна и нощна. Текстурата на боята е съзнателно раздвижена с драскотини, напластявания и проблясъци, които напомнят за вкаменени растения или следи от нещо вече преживяно. Тоновата гама съчетава приглушени зелени, сиви и виолетови с акценти от бяло, синьо и червено – цветовете на спомена, на движението през различни пластове на възприятие.

Сред образите най-ясно различимият образ е птица, обърната надясно, кацнала на тънка клонка – изведена чрез сдържана линия, с присъствие едновременно реално и сънищно. Малко зад нея, сякаш в нейния вътрешен поглед, се очертава женски профил – ефимерен, прозрачен, почти незабележим, изграден от сянка и светлина. Пред нея стои още една глава, която е неясна, аморфна, мъжка или женска, лице или отражение. Тези образи възникват сякаш скулптирани от мъгла. Горе в центъра на платното се появява глава на животно. Възможно е да е същата птица, но уголемена, с широко око и отрязан клюн. Между всички тях протича вертикалната линия на разлома, канал на видението. Тя отделя и свързва – като пукнатина между светове или като пътека през различни нива на паметта.

Цялото платно е изградено като спомен от сън – с наслагвания, с полупрозрачности и текстури, които напомнят отпечатъци върху камък. В него няма център, няма композиционна завършеност, но има движение през фрагменти: сянка, линия, глава, крило. Всеки елемент е едновременно реален и разпадащ се. Има следи от природа, от мит, от усещане за нещо познато, но неразпознаваемо. Формите не са буквални, но са обитаеми – зрителят може да ги „насели“ със собствени образи и асоциации.

Тази картина е пример за вътрешен пейзаж – не място, а състояние. Видението е приказно, защото е истинско по своята неуловимост – като онези сънища, които ни оставят следа, но не и спомен. А птицата е не тих посредник между вътрешния пейзаж и външния свят – вестител, свидетел, носител на памет.

Фигурата в „Притиснати мисли“ напомня бюст – тяло и глава в три четвърти, с отчетливо оформени черти, брада, кръгли очила и сако. Мъжкият образ сякаш е изваян в камък, но не като завършена скулптура, а като фигура, все още бореща се да се отдели от материала. Формата му е едновременно ясно очертана и разсичана. По лицето, тялото и фона преминават бразди, резки, прорези, които създават усещане за натиск, разкъсване, вкаменена болка.

Остри геометрични тела – приличащи на каменни блокове – преминават през главата и тялото. Една от тях, изтеглена над челото и очите, напомня на клин, забит в самата мисъл. Друга пробожда гърба. Това не е просто фигура в пространството – тя е в конфликт с пространството. Камъкът, от който е „изсечен“ човекът, не му дава да излезе. В това лице няма мълчание, а мисъл – възпряна, притисната и разсечена.

Цветовете са приглушени, с проблясъци на синьо и червено – като енергии, които напират, но не намират път. Червената линия, която се спуска в дясната половина, е единственият по-откроен жест – нерв, жило или рана, която преминава през цялата фигура. „Притиснати мисли“ е образ на вътрешна скулптура, на мисъл, затворена в материя. Това не е просто портрет, а напрегнато взаимодействие между дух и вещество, между желание за израз и невъзможност за освобождаване.

Въпреки заглавието „Фигуроид“, фигура в пряк смисъл тук няма. Направен е опит да се задържи човешкото присъствие в полето на абстракцията – мъжки и женски силует в лявата половина на платното, но като следа, като сянка, като отпечатък, а не като ясно изведен образ. Композицията е изградена от наслоени маси цвят и релефна паста, които напомнят ерозирал камък, ръждясал метал или вкаменено тяло.

Вертикалното тъмно ядро в центъра внушава усещане за ос, около която се натрупват пластове – сякаш някакъв образ се е опитал да се изправи, но е затрупан от материята. Топлите кафяви и охрови тонове се смесват с хладни сиви и синкави отблясъци, създавайки впечатление за органично и неорганично едновременно. Това „фигуроподобно“ е като останка от тяло или илюзия за тяло, което никога не е било докрай оформено.

Силното скулптурното мислене на автора е особено видно тук: картината не е живописна повърхност, а релефен обект, в който боятa е пластически материал, а не цвят. „Фигуроид“ е гранично понятие – между скулптура и живопис, между фигура и без-образност, между човешко и природно, между памет и заличаване.

Творбите на Бехчет Данаджъ, макар визуално и технически разнородни, се свързват от скулптурното мислене – начин на изграждане на образа чрез материя, тежест и отсъствие. В тях липсва сюжет, но не и вътрешно напрежение – образите са фрагментарни, полуразпознати, сякаш „изкопани“ от дълбочините на съня или паметта. Те вписват автора в подтемите на изложбата, посветени на вътрешните пейзажи на паметта, приказното и митичното, както и в линията на тактилните, пластични сетива – допир, натиск, тежест – сетивата на скулптора. Същевременно присъствието на птицата го вписва в общата тема за птицата като мост – вестител, глас или вътрешен зов. В този смисъл Данаджъ стои в граничната зона между виждане и докосване, между форма и липса, и точно това го вписва органично в концепцията на изложбата. Това е изкуство, което не разказва истории, а ги освобождава от материята – като образи, които още помнят тежестта на камъка.

д-р Росица Гичева-Меймари,
гл. ас. в секция „Изкуствознание и история на културата“ и член на Център „Българо-европейски културни диалози“ в Нов български университет

Биография на художника

Бехчет Данаджъ e роден през 1971 г. в село Ясенково, Шуменско. През 1990 г. завършва средното си образование в Техникум по каменно обработване с. Кунино, а през 1998 г. – ШУ „Еп. Константин Преславски” специалност Педагогика на обучението по изобразително изкуство с профил скулптура.

Членува в СБХ и ДШХ. До момента има четиринадесет самостоятелни изложби в Шумен, Бургас, София, Истанбул и др., както и в много колективни изложби Участва в изложенията в Измир и Анкара през 2004-2006 г. и в общи изложби на Дружеството и представителството на СБХ Шумен. Прави около 60 монументални скулптури в Шумен, Самуил, Велики Преслав, Плиска и др. Участва в симпозиуми по скулптура и пленери. Изработва силиконови фигури, автор на Арт инсталации и стенописи с декоративно решение.
Работи като преподавател в Професионалната гимназия по химични технологии и дизайн „ проф. д-р Асен Златаров” в Нови Пазар. Живее и работи в Шумен.

Надгради – 1999 г., – Варна – скулптура „Цветовете на дъгата”, скулптура: 2009 г. – Велико Търново (бронзов медал); 2010 г. – Пловдив (златен медал); 2011 г. – награда „Неофит Рилски”; 2014 г. – Пловдив (златен медал); 2015 г. – Пловдив (златен медал) и др.

Истории около творбите

„Притиснати мисли“

Идеята за творбата се зароди от творчески дебат между колеги за портретуването, което ме подтикна да създам портрет на един от известните и уважавани от мен шуменски художници. Замисълът беше да не е чист портрет, а да се впие образа в една композиция, която изразява характер, емоции, душевност, излъчване и статус на доминираща личност. Творбата не е представена досега, включително и на самия модел, въпреки първоначалните ми намерения за това.

За изкуството ми

Основният начин на изразяване и очаквано възприятие, заложено в творчеството ми, както и в конкретната творба, е фактурата. По този начин се придава движение на цвета (осветяване и засенчване) и дълбочина на детайлите на композицията. Тази методология интуитивно се откроява и доминира в моето творчество, подтикната от личността ми на скулптор.

Вдъхновение и ентусиазъм извличам от почти всички видове изкуства, но превес имат музиката, архитектурата и традиционните занаяти. Древните изкуства по своята същност от своя страна са образец и модел за работа на всеки скулптор.

Друга специфика в моето творчество е, че не предпочитам наименуването на произведенията. Считам, че заглавието в известна степен ограничава и манипулира възприятието. Чрез творчество си давам възможност за разгръщане на въображението на хората и индивидуална интерпретация. Бехчет Данаджъ