Статии от експертите

„София-Истанбул: мост на изкуството. Творби с истории“, изложба на АК „Енакор“

4. 12. 25 – 3. 01. 26 в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6, 2А

Жената, музиката и културната памет

Изкуството на Айнур Каплан е свят, в който жената не е просто тема, а източник на светлина, център на създаване, образ и израз едновременно. Всяка нейна фигура носи не само лична емоция, но и колективна памет – особено тази на балканската жена, преживяла изселвания, загуби, носталгия. „Половината от лицето винаги оставям в сянка – това е съдбата на изселника. Така рисувам себе си“, споделя художничката. Зад декоративната пищност на нейните платна се крие дълбока вътрешна мълчалива история – едновременно лична и обща. Жената у Каплан е тиха героиня на принудителната емиграция, на паметта и на вътрешния ритъм. Тя не е само жизнерадостен персонаж, а носителка на време, култура и болка – съсредоточена, но пронизана от движение и звук.

В основата на този свят е музиката. Айнур Каплан е художник със силно изразена визуално-музикална синестезия – преживява музиката не само като звук, а и като цвят, форма, образ. Платната ѝ не илюстрират песни, а ги пресътворяват в багри, вълни, линии и ритмични елементи, които обгръщат фигурите и създават визуални композиции с акустично-мелодично въздействие. Самата тя казва: „Когато слушам музика, особено българските песни от младостта си, виждам цветовете и формите. И обратно – когато рисувам, в ума ми започва да звучи музика“. Нейното взаимно пораждащо се преживяване – на музика и живопис – надхвърля границите на синестезията и преминава в идеастезия: не само сетивно-възприятийно и емоционално преплитане, а и визуално пресъздаване на множество характеристики на музиката.

Творчеството ѝ вплита поезия, антични митове и вярвания, ритуални знаци и символи, елементи от традициите на балканската и близкоизточната орнаментика. В този хибриден визуален език, в който се срещат Балканите и Мала Азия, европейски символи и ориенталски тъкани, фигурите на Каплан изграждат храм на вътрешния свят на балканската жена – едновременно интимен и универсален. Те събират в себе си гласовете на изгубени места, спомените на общности и ритмите на един свят, който докато се изгубва, всъщност се преобразява. Жената в тези картини е медиатор – между звук и форма, между минало и настояще, между тишината на болката и цветността на преживяването.

В композицията „Писмо“ цялото пространство вибрира като музикално поле. Фонът зад жената е фрагментиран на цветови пасажи и ритмични жестове, които не описват стая, а озвучено вътрешно пространство. Червено-охровите дъги около главата ѝ се завихрят като мелодичен полъх. Вдясно, вертикалите в синьо-зелени и виолетови тонове напомнят на клавиши, като визуален еквивалент на музика, на чуто и преживяно. Косата ѝ се вдига от невидимия вятър на звуковата вълна, която е преминала през цялото ѝ тяло. Цветята във вазата на масата са ритмични петна – като акценти в мелодията, които маркират емоционален мотив. Всичко в композицията поддържа това усещане за ритъм и синестетично съзвучие, в което жената не само чува, а и живее в музика.

В този звуково-багрено наситен свят, писмото в ръцете ѝ се откроява като тишина – бял плик, в който са затворени отзвуците на миналото. Той е едновременно нотна пауза и носител на носталгия – единствен елемент без цвят, без движение, но с дълбок вътрешен смисъл. Половината лице е в сянка – характерен за Айнур елемент, по нейните думи свързан с болката на изселничеството, но и с присъствието на спомена. Писмото не е само символ. То е отражение на болката, за която не е позволено да се пее, но трябва да бъде съхранена. В своята безцветност и мълчание, то събира звуците на отсъствието – песните, които вече не се чуват, местата, които вече не се обитават. Това е бяла тишина, в която ехти споменът.

В „Музика под пръстите“ жената сякаш се е подпряла на течащата пред нея златно-виолетова музикална река. Протегнатата ѝ дясна ръка докосва струящия диагонален поток на мелодията, който облива декоративно мастилено-виолетово слънце в долния ляв ъгъл. Допирът не е жест на контрол, а на отклик и любопитство. Дамата се е опряла на мелодията така, както се опираш на нещо познато и живо, и го познаваш чрез докосване. Контурите на тялото са ясно очертани спрямо фона, а жената и течащата мелодия са в една златиста тоналност, която контрастира на синьо-виолетовата среда. Косата ѝ, развята нагоре, се разгръща във вълни, които напомнят на струни или звукови линии, а синият фон зад нея вибрира в плавни спирали – визуален еквивалент на звукова вълна, не само в ухото, а и в пространството.

Тук музиката е репрезентирана като материално присъствие: протича пред жената като осезаема и наситена мелодия, като жива материя от цвят и движение. В света на Айнур Каплан звукът има плътност и фактура – може да бъде докоснат, дори леко обгърнат с пръсти, както се докосва вода, коприна или спомен. Жената не е погълната от него, но го усеща телесно – с кожата, с дланта, с лактите. Това не е илюстрация на музика, а репрезентация на невербална комуникация, в която зрение, телесна сетивност и мелодия се сливат в едно преживяване.

Във „Висяща нота“ женската фигура е седнала на тъмносиня пейка, със стиснати устни, присвити очи и втренчен поглед. Косата ѝ се вие нагоре в медно-оранжеви вълни, като повдигната от вятър или потопена във вода. Дясната ръка подпира главата, оформяйки вертикал, а лявата е отпусната надолу в диагонал – тялото е застинало, но линиите около него внушават движение. Фонът зад жената е съставен от ярки, вертикални, цветни блокове в жълто, охра, керемидено и червено, подредени като панелна мозайка. Сред тях особено се откроява жълто правоъгълно петно, което преминава пред косата, прекъсвайки естествения ѝ контур – сюрреалистичен елемент, „защипал“ фигурата за фона. От двете страни на композицията са разчертани вертикални орнаментални ленти, напомнящи на текстилни фризове или килим, които рамкират образа като да е застанал пред сценичен декор.

Това е композиция на въздържано напрежение и театрална заплаха, изразени с изискан визуален език. Фигурата излъчва самоконтрол и воля, но под тях проблясват искрици гняв и премерено еротично предизвикателство: в присвитите очи, в падналата от рамото презрамка, в начина, по който хем гледа, хем не гледа зрителя Дамата едновременно заявява, предупреждава, поставя граница и изкушава. В заглавието „Висяща нота“ се преплитат два смисъла. Единият е нотата като дипломатическо предупреждение – излъчено мълчаливо, но със стоманено напрежение. Другият смисъл е нотата като музикален знак. Косата, вееща се като двойно петолиние, подсказва, че и в тази композиция женската фигура е музикално обвързана, преобладаващо в декоративния фон. Комбинацията е необичайна – джазови геометрични ритми, в диалог с ориенталски текстилни фризове насочват към етно-джаз изпълнение с еротичен привкус. Висящата нота не е нито покорена, нито забравена, а изкушава да бъде разпята от глас, достоен за нейното напрежение.

В „Свещеният нар“ женска фигура е седнала на пейка в архитектурно пространство с позлатен купол, чийто силует напомня на византийски храмове, превърнати в джамии, вплетени в паметта на пространството на Балканите и Мала Азия. Главата на момичето е наклонена, очите са затворени, а ръцете са кръстосани. Тя е вглъбена, съсредоточена в себе си. Косата ѝ се вее нагоре в петолиние, както и при останалите фигури от серията, но тук възнасянето има духовен смисъл – като визуализация на молитвено пеене. Девойката е облечена в бяла дреха, но в скута и около нея се диплят множество тъкани с декоративни мотиви от различни древни култури, всичките царски: микенски, византийски, османски. Върху широка червена покривка с шахматна ивица е положен разпукан нар с грамадна корона, разкриващ кърваво-червените си семена. В златната стена зад него, светлинен кръг го обгръща като древноегипетски слънчев диск или нимб на светец.

Това е композиция с литургично излъчване, в която всички елементи насочват към ритуал на почит: позата на жената, централното разположение на плода, златният нимб. Но тук има и игра – девойката не е в обредна одежда, а в съвременна лятна рокля с тънки презрамки; божеството не е отвъден образ, а вкусен плод. Момичето не поднася нар като дар, а нарът е свещеното, пред което тя стои в съсредоточена почит.

В многопластовите културни смисли нарът е плод на любовта и кръвта, на живота и жертвата. Звънци с формата на нар, окачени по дрехата на иудейския първосвещеник, са озвучавали сакралния му път в Иерусалимския храм. В Древна Гърция нарът е плодът, чието ритуално вкусване ознаменува сключеният брак. Както знаем от мита, вкусването на нар от Персефона, след като е отвлечена от Хадес, завинаги я оставя в Подземното царство като негова царица. В християнството нарът е знак на Възкресението, а в исляма – на изобилието и жизнеността. Във връзка с женствеността, нарът често символизира плодовитост, телесност и тайнството на майчинството. Каплан ни предлага съвременна интерпретация в контекста на жената и женското начало – нарът съчетава наслада, чувственост, традиционно знание, богатство и царственост.

Позлатата, куполният свод и текстилните културно-исторически пластове превръщат композицията в храм на културната памет: тук миналото не е фон, а действащ участник. Нарът е свещен център, обект на вътрешна почит и ритуал. Той фиксира присъствието на паметта, както и пространственото, телесното и времево наследство, което тя носи. Жената в съвременна дреха е едновременно вътре и извън този акт. От една страна, тя е пазителка на паметта и традицията. От друга страна е медиатор между ехото на купола и генетичната памет на семената; между земното и сакралното, между телесното и духовното.

В „Космогонията на Евридика“ виждаме млада жена с притворени очи, свиреща на класическа китара. Главата ѝ е леко наклонена към инструмента, лицето е овладяно и спокойно, а тялото –извито в меко движение. Косата ѝ се разгръща нагоре и встрани върху космически фон от планети, луни, звезди и абстрактни небесни тела. На терена зад нея се стелят градски пейзажи с тъмни силуети на сгради, разляти в нощните дълбини.

Заглавието е игра със старогръцката митологема за тракиеца Орфей – поетът, който с музиката си създава светове и преминава границите на живота и смъртта. Но тук ролите са разменени. Неговата любима Евридика е носителят на прочутата му китара (тук – в съвременен вид). Тя е музикалният демиург и не чака да бъде спасена, а сама сътворява. В образа ѝ се сливат мит и настояще, древна съдба и модерна автономия. Тя вече не е обект на мъжкия поглед и усилие, а субект на творенето – автор на космогонията.

Това не е портрет на жена, която просто свири, а на жена, която ражда вселени. Косата ѝ се рее в създавания небесен свят, гласът ѝ е движение, тялото ѝ е проводник на ритмическа енергия. Пейзажът зад нея не е фон, а последица – и земният свят възниква от нейния акорд. В тази картина Евридика не бяга от подземното, а превръща мрака в поезия и музика, строи действителности със силата на собствената си мисъл, чувствителност и съзерцание.

Мостовете на Айнур

В изложбата „София-Истанбул: мост на изкуството“, Айнур Каплан поставя своите ярки тухлички в множество мостове. На първо място, нейният случай демонстрира по изключителен начин арттерапевтичната функция на изкуството, силата му да преодолява травми– на изселването, на загубване на родината, на носталгията. На второ място в изкуството на Каплан е темата за жената. При нея женската фигура е едновременно творец, икона и медиатор – тя е носител на култура, на телесна памет, на ритъм и съзерцание. Всяка картина преплита сетива и възприятия: зрение, слух, вкус, тактилност и вътрешна телесна сетивност. Преплита и изкуства: музиката има образ, образът има музикална структура, а поезията се реди във визуални ритми. Преплита епохи и култури: пластовете от етно-културни текстилни орнаменти, ритуали и митологични препратки създават едновременно културна памет на тялото и на пространството, които се движат и във времето. Със своя визуално-музикален език Айнур изгражда мостове между етнически и религиозни традиции, между локалното и универсалното, между преживяното лично и преживяното колективно исторически. В този художествен свят ритуалът е мост, митът е мост, жената е мост – изразително общуващо присъствие, което съчетава сянката и светлината, еротичното и духовното, корена и полета.

д-р Росица Гичева-Меймари,
гл. ас. в секция „Изкуствознание и история на културата“ и член на Център „Българо-европейски културни диалози“ в Нов български университет

Биография на художника

Айнур Махмудова Каплан е родена през 1964 г. в Момчилград, България. Заради принудителната миграция през 1989 г. се установява в Измир, Турция,. В продължение на десет години взема частни уроци от един от доайените на съвременното турско изкуство – Шереф Бигалъ – и през 1996 г., с неговото насърчение и с негово слово, открива първата си самостоятелна изложба. Оттогава художественият ѝ път продължава без прекъсване – организирала е 27 самостоятелни изложби и е участвала в над 100 общи изложби в Турция и в чужбина.

Носителка е на няколко награди. Нейни произведения се намират в държавни и частни колекции в Турция и в чужбина. Член е на Сдружението на обединените художници и скулптори в Турция.

Освен с личното си творчество, тя е известна и като международен арт мениджър. Пренася в Турция традицията на социалистическите страни да организират артистични срещи, чрез проекта „Срещи на художниците“ и в периода от 2009 г. до днес е била куратор на 35 международни арт срещи, проведени в България и в Турция. Пренася този проект и в Кипър и допринася значително за представянето и разпознаваемостта на съвременното турско изкуство в страната и в чужбина.

Участвала е с изложби и симпозиуми в Германия, Полша, Северна Македония, България, Азербайджан, Грузия, Косово, Черна гора, Гърция, Кипър, Египет, Хърватия, Босна, Румъния, Италия и Русия. Има участия като член на жури, както и публикувани научни доклади и презентации от симпозиуми.

Владее четири езика и е известна и с поезията си. Има издадени две стихосбирки и нейни преводи също са публикувани.

В творбите си често поставя жената като основна тема. Работи съвременна живопис чрез маслени и акрилни техники, като използва стилизацията като похват. Работи активно в собствено ателие.

Истории около творбите

Жената е основната тема в картините ми, не само като обект на интерпретация, но и в дейностите ми извън изкуството. Вълнувам се от социалните проблеми на жените. Основала съм няколко женски дружества в Измир и други градове. Рисувам балканската жена. Половината от лицето винаги оставям в сянка. Със сянката отбелязвам съдбата на изселниците, която винаги ми е тежала – рисувам себе си. Обичам родината си, родното място не спира да ми липсва. Започнах да рисувам, а и да пиша стихове – за да изразявам носталгията си по родината. Имам издадени две стихосбирки, предстои трета – носталгията е основна тема и на стиховете ми.

Поезията и музиката са вдъхновението за картините ми, особено музиката. У дома постоянно се слуша музика, най-вече в ателието. Рисувам на песните на младините си – българска естрадна музика, също на Висоцки, а и на други. Музиката предизвиква в мен образите, формите, цветовете, ритъма на картините, особено по отношение на фона. И обратното е вярно – картините извикват музика в ума ми. Аз самата обичам да пея.

Айнур Каплан