Статии от експертите

„София-Истанбул: мост на изкуството. Творби с истории“, изложба на АК „Енакор“

4. 12. 25 – 3. 01. 26 в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6, 2А

Исмет Чавушоглу е художник с богат културен и академичен път, който свързва три контекста – България, Турция и САЩ. Роден е в България, учи живопис в София. Завършва висшето си художествено образование и преподава в Турция, където придобива званието професор. Днес живее и работи в Бостън. Неговата живопис носи следите на този многопосочен път – тя е пресечна точка на влияния, времена и културни пластове. В изложбата „София–Истанбул: мост на изкуството“ Чавушоглу е артистичен мост сам по себе си – между България и Турция, между Балканите и Америка, между източното и западното, между личното и универсалното.

Изкуството му не търси описателност, а вътрешен ритъм. В композициите му всичко е музика и памет – пространството се подрежда като партитура, цветовете звучат, времето протича визуално през линиите. Това е изобразително изкуство, изградено с логиката на звук: всяка мазка, всеки цвят, всяка структура носи акустична стойност. Творбите му носят белезите на музикално-визуална синестезия – художествена чувствителност, при която сетивата и възприятията се преплитат, а образите се възприемат и като звуци, ритми, мелодии.

В представените картини художникът се движи между различни пейзажи: антични светилища, морски пристанища, съвременни мегаполиси. Общото между тях не е само темата, а и подходът – във всяка композиция той улавя дълбоката памет на пространството и я превежда през музикална структура. Независимо дали става дума за древния Епидавър, за Елевзина или за градския ритъм на Бостън, Чавушоглу рисува света като звуково-визуално тяло – жив, пулсиращ свят, в който цветовете и формите говорят чрез музика.

Древни градове и селища

В картините „Епидавър, Гърция“ и „Зелена композиция“ Исмет Чавушоглу разгръща тесни лентовидни структури, в които пространството се подрежда като музикална композиция, а времето протича през пластовете на боята. И двете композиции представляват не просто пейзажи, а абстрактни възстановки на живи места на паметта – където древността не е минало, а пулсираща част от настоящето.

В „Епидавър, Гърция“античното светилище е видяно като структура от звуци и следи – амфитеатър, храмове и колонади изплуват сред наслагвания от линии и текстури, напомнящи едновременно архитектурни чертежи, звукови вълни и земни пластове. Над тях небето се стича като мъгла от спомени – времето не пада, а прониква. В долната част хоризонтални текстурирани линии изграждат подземен слой, който напомня на времеви пластове – колкото геоложки, толкова и културни, като наслояване на паметта.

Цялата картина създава впечатление за музикализиран пейзаж-паметник, в който архитектурата е фиксирана нота, земята говори с линии, а времето се стича през разпадащата се светлина. Това е както образ на място, така и музика на руините, уловена чрез преплетените възприятия на художника. Композицията е визуална партитура на културна памет, която се обновява чрез художествено преизразяване. Звучи като визуален археологически резонанс, който свързва съвременния ритъм с античната памет. Художникът въвежда моста между епохите и то не чрез прецизна реконструкция, а чрез текстура и следа, подобно на остатък от сън или спомен.

„Зелена композиция“ репрезентира два реални, но различни по място и време пейзажа – и двата вградени в природна среда, и двата древни. В горната част на композицията, в далечината, се виждат останки от древни жилища, наподобяващи наколни постройки във водно пространство, както и очертанията на остров – вероятен спомен за крайбрежно селище, разтворено във време и светлина. В долната част, близо до зрителя, се открива друго древно селище, със жълта пещера, към която водят стълби, сред дървета и постройки. Мястото напомня Елевзина – със светилището на Деметра и пещерата на Плутон, мислена като вход към отвъдния свят.

Двата свята са ясно отделени с една оранжево-жълта хоризонтала – като гранична линия между измерения, между близко и далечно, горно и долно, дневно и подземно. Но вертикалните разтичащи се мазки – сякаш напоени със светлина или дъжд – свързват двата свята, създавайки усещане за органична цялост и плавен преход, какъвто може да се случи само в митологичната или музикалната реалност, като музикални глисандо, които обединяват световете.

Модерният град на морето

В картините „Ритъм на синьо“ и „Различна композиция“ Исмет Чавушоглу изгражда образа на морския и пристанищния град не чрез описателност, а чрез движение, ритъм и състояние. Това е град, потънал в цвят и звук, разтворен във вълни, лодки и синьо. Присъства усещане за свързаност между вода и култура, между природа и човешка ритмика, между индивидуалност и колективно движение. Градът е едновременно реален и метафоричен – пространство на преход, обмен и музикално разпръсната памет.

„Ритъм на синьо“ представя водното пространство като жива партитура – морето е разплетено до отделни линии, вълни и цветови удари, които се преливат и наслагват като музикални фрази. Липсата на фиксирана перспектива създава усещане за плуване в ритъм, а капещите вертикали от светлина и цвят напомнят на пристанищна мъгла или градска влага. Това е картина на разбъркано, но оживено пристанище, където сини, червени и охрови петна мигат като лодки, отблясъци и звуци, вписани в общо пулсиране. Синьото тук не е фон – то е главният герой, който задава темпото и атмосферата на морския град.

В „Различна композиция“ пристанищният град е ред от лодки, подредени ритмично като визуална музикална скала. Всяка лодка е различна по цвят, вътрешна текстура и излъчване, като че ли носи различна история, товар, спомен или културна идентичност. Редът от лодки може да се чете и като мост между различия, и като визуално преведена музикална хармония, в която индивидуалното не е изгубено, а се подрежда в цялост.

В тази силна и запомняща се картина се разгръща многопластова метафора. Исмет Чавушоглу изгражда мощен визуален символ: лодката като носител на преход между брегове, времена и култури. Меките извивки и топлите цветове създават усещане за сън и тишина – сякаш лодките плават не по вода, а по време. Тук те не са превозни средства, а превозвачи на спомени и чувства, които пренасят света на зрителя в друг ритъм.

Лодките не са разхвърляни или в движение, а са подредени в ритмична, почти оркестрирана структура – като статичен мост, изграден от индивидуални плавателни съдове. Те са подредени така, че половината от тях се намират на светъл фон, а другата половина – на тъмен, сякаш преминават през границата между деня и нощта, между осветената памет и сянката на забравата, между началото и края. Така визуалната подредба се превръща в пластически символ: лодките стоят като носители на културната памет, която преминава през времето и различието – и същевременно белязват ритъма на живота, подобно на ноти в музикален такт.

В този контекст те се възприемат и като визуални елементи в многобагрената партитура на града – мост между Изтока и Запада, между видимото и невидимото, или между началото и края. Тази композиция – синтез между ред, ритъм и символна дълбочина – се откроява като един от визуалните центрове на изложбата, не само заради образа на лодката като подвижен мост, но и заради модерния език, с който представя съвременната градска чувствителност, свързваща култури и времена, сетива и възприятия.

Градът на небостъргачите

Съвременната култура на мегалополиса е също отчетливо присъстваща в композициите на Исмет Чавушоглу – както в структурираните архитектурни линии, така и в урбанистичната вибрация. Пейзажът като мост към свят се реализира в тях през цветовите полета и музикалните абстракции. В творбите „Вибрации“, „Ритъм на жълто“, „Ритъм на червено“ и „Ритъм на цветове“ Чавушоглу изгражда абстрактна репрезентация на съвременния американски град, такъв, какъвто може да бъде усетен чрез звук, светлина и ритъм – не чрез описателни форми, а чрез музикално-визуална структура.

Това е градът не като локализиран пейзаж, а като вертикална архитектура от импулси. Тези картини резонират с вътрешна ритмика – всяка форма е като звук, а композицията – като партитура. Липсват хоризонти, улици и перспективи, а на тяхно място има вертикали, вибрации, цветови модулации, които изразяват не толкова формата на града, колкото неговия темп, енергия, глас. Цветовете звучат и се разливат в различни емоции: жълто-червеното пулсира, синьо-зеленото вибрира, оранжевото топли като звук на виола. Това не е само визуален език, а преплитане на изкуствата, в което музиката е мост между сетивата – между зрителя и образа. В този ритмичен град светлината звучи, цветовете говорят, а пространството е едновременно визуално и акустично.

Сред четирите картини „Вибрации“ е най-ефирната и пулсираща, с полуразкъсани вертикали, през които градът се усеща като отражение, като вибрация във въздуха или звук, идващ отдалеч. В сравнение с другите, тук има най-силно усещане за мъгла, дистанция и прозрачност – сякаш гледаме през екран или отразена фасада. Ако „Ритъм на червено“ показва мощната светлинна и телесна маса на града, то „Вибрации“ предава неговата енергийна обвивка, невидимото му звучене, урбанистичния му дъх.

„Ритъм на жълто“ е най-структурно ритмичната от четирите – с ясно организирани вертикални щрихи върху светъл фон. Докато „Вибрации“ вибрира в дълбочина, „Ритъм на жълто“ тръпне на повърхността, като визуален метроном. Жълтата фонова светлина задава топла, но по-скоро неутрална атмосфера, в която червеното, черното и бялото създават музикален такт – градска пулсация в златния час. За разлика от масивния „Ритъм на червено“, тук има лекота и равномерност, сякаш наблюдаваме фасада от пулсиращи прозорци, в синхронна светлинна игра с обедното слънце.

„Ритъм на червено“ е най-плътната, най-материалната и експресивна от четирите. Тук градът е телесен, съставен от множество наситени вертикали, хоризонтали и петна, които оформят масивна, ярка архитектурна структура. В сравнение с останалите картини, тук има най-силно усещане за небостъргачен ритъм, физическа гъстота, контрастен интензитет. Цветовете са по-агресивни – червено, жълто, черно – и създават образ на градска нощ, в която светлината и шумът се превръщат в визуален тътен. Прозорци, сводове и фасади се преплитат в абстрактна архитектура, в която градът става емоционален пейзаж. Човешкото присъствие е подразбиращо се – усеща се присъствието на съвременния човек, неговото движение през пространството, неговата памет, вложена в сградите. Градът тук не е фон, а културен субект, с когото художникът разговаря.

„Ритъм на цветове“ се отличава от останалите с пълна абстракция и чиста цветова модулация. Ако другите картини загатват за архитектура, фасади и градски структури, тук остава само музикалното – вертикални цветови ленти, които звучат като тонални колони. В сравнение с „Ритъм на жълто“ и „Ритъм на червено“, тук няма сюжетна или пространствена индикация – композицията е като спектрограма на градски звук, преведена в цвят. Това е градът като звукова скала, като хор от тонове, в който сетивата се преливат едно в друго.

Мостовете на Чавушоглу

Най-силният мост на Исмет Чавушоглу е абстракцията. При него тя не е бягство от реалността, а нейно обобщение – пречистено, концентрирано, заредено с памет. Абстрактните структури в неговите картини предлагат възможности за различни прочити, превеждат образите и идеите от лично в универсално. В този смисъл, абстракцията при него е универсален мост към другите, мост, който минава през сетивата, възприятията, преплитането на изкуствата, преживяването и синтеза.

Неговата абстракция е и акустично преживяване. Композициите му звучат – не само визуално, но и вътрешно – като джазов импровизационен диалог между форма и цвят. Щрихите, контрастите и наслагванията се разгръщат като музикални фрази: понякога приглушени и съзерцателни, друг път – дръзки и експресивни. Цветът няма просто декоративна функция – той носи тонална стойност, става тембър, емоция, вибрация. Абстракцията при Чавушоглу не отдалечава зрителя от света – тя го настройва. Създава вътрешна акустика, в която визията се преживява като звук.

Този подход резонира с идеастетичното мислене – при което идеята за музикалност се превежда в образ, а визуалното става проводник на ритъм, темпоралност и тоналност. В този смисъл, всяка творба може да бъде чута: композициите се преживяват като партитури, в които се редуват тишина и удар, статика и избухване, пауза и глисандо. Така живописта се превръща в музикален мост между зрителя и вътрешния му свят – и между градската реалност и нейната емоционална памет.

Освен абстракцията, преплитането на сетива, възприятия и изкуства, Чавушоглу се вписва и в други концептуални теми-мостове на изложбата: културната памет на пространството, съвременният град, фрагментът, пейзажът. Картините на Исмет Чавушоглу не разказват истории, а ги настройват. В тях няма сюжет, а има мрежа от резонанси, в които паметта, звукът, формата и цветът се вплитат в единна чувствителност. Абстракцията му е път към другия и към себе си. Чрез лодки, колони, звуци и паузи, художникът изгражда вътрешни нематериални мостове. В този смисъл, изкуството му се вписва дълбоко в концепцията на изложбата като сетивен и културен преход – от спомняне към съвременност, от форма към чувство, от визуален образ към музика.

д-р Росица Гичева-Меймари,
гл. ас. в секция „Изкуствознание и история на културата“ и член на Център „Българо-европейски културни диалози“ в Нов български университет

Биография на художника

Проф. д-р Исмет Чавушоглу е роден през 1946 г. в с. Черковна, Търговищко, България. Завършва Педагогическото училище в Разград през 1967 г. Учителства в с. Черковна и в училище „Хр. Ботев“ в Търговище. След обучение по живопис от преподаватели в Националната художествена академия в София, през 1984 г. става член на СБХ. Продължава академичния си път в Турция: придобива бакалавърска степен в Анадолския университет (Anadolu University, 1994), магистърска (1997) и „Sanatta Yeterlik / Proficiency in Art“, еквивалент на докторска степен в изкуството (1999) в Университета по изящни изкуства „Мимар Синан“ Mimar Sinan в Истанбул.

Кариерата му е тясно свързана с академичната среда в Турция. От 1999 г. е доцент по живопис в Kocaeli Üniversitesi. През 2012 става професор и е назначен за основател и декан на Факултета по изкуства и дизайн в Ялова, а през 2014 г. става декан на Факултета по изкуство и дизайн към Yalova Üniversitesi. През последното десетилетие преподава в İstanbul Gelişim Üniversitesi, където е професор и декан на Факултета по изящни изкуства.

Творчеството на Чавушоглу се развива в диалога между фигуративното и абстрактното – често асоциирано с експресионистичната живопис, но белязано от личен език на цвета и формата. Използва разнообразни техники, включително маслена живопис, акварел, печат, мозайка, фреска и сграфито. Автор е на повече от 80 самостоятелни изложби и е участник в повече от 100 групови експозиции и конкурси в България, Турция и чужбина. Негови творби се намират в над 850 колекции – частни, институционални и музейни. Освен на платното, неговото изкуство присъства и в архитектурна среда – с около 1000 кв.м мозайки и 100 кв.м фрески, реализирани в кампуса на Университета в Коджаели.

Носител е на 11 национални награди за живопис. В творбите му цветът носи емоционална сила, а композицията често съчетава лични и колективни пластове памет – с дълбоко разбиране за изкуството като процес на трансформация и среща между култури.

Съчетава активна художническа практика с кураторска и академична дейност. Поддържа живи връзките си с българската художествена сцена – особено в Шумен и Търговище, където често гостува с изложби и съвместни инициативи.

В момента проф. Исмет Чавушоглу живее и работи в Бостън, САЩ.

Размисли за изкуството

Понякога художникът, за да направи своя стил, свързва няколко стила заедно. И в моите работи има такава тенденция, на принципа на едновременност – три-четири стила в една работа. В едно платно виждаме различни моменти, например минало, настояще и бъдеще. Един такъв урок преподавам на студентите – експериментът в изкуството.

Обикалям света, виждам световните тенденции. Сегашното изкуство е много смело, никой не стои на едно място. Всеки развива себе си, прилагат се иновативни подходи. Усещам, че човек трябва да се променя докрай. Аз също постоянно се променям. Разбирам, че ако един художник рисува тъй както е рисувал преди 20-30 години, все едно тъпче на едно и също място. Човек трябва да се променя, но е важно тази промяна да идва от само себе си. Вече няма отделни изкуства, като например българско, френско, турско и т. н. – изкуството е станало световно, глобално. Никога в досегашната история изкуството не е било толкова свободно.

Изкуството е великолепно нещо – на художника въздействат природата, другите хора, обществото, социалните събития – тай че в нашето изкуство присъстват човешкото и природното. Изкуството може и да е абстрактно, но в него можем да видим същите тези въздействащи неща.

Не съм се откъсвал никога от Търговище и от България. Член съм на СБХ и участвам в тукашните изложби. Не се чувствам чужд – като си дойда съм в родния си край, родното място. С колегите се уважаваме много, поддържаме контакти повече от 30 години

Исмет Чавушоглу

Иванова, Ивелина, 2024, Интервю с Исмет Чавушоглу в „Палитри на 16 художници“, БНР, Радио Шумен от 17.10.24 – https://bnr.bg/shumen/post/102061044/palitri-na-16-hudojnici , Посетена на 26.10.2025 г.