Статии от експертите

„София-Истанбул: мост на изкуството. Творби с истории“, изложба на АК „Енакор“

4. 12. 25 – 3. 01. 26 в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6, 2А

Камбер Камбер не описва света, а го извиква със звук, форма и цвят: „Аз не рисувам това което виждам, а впечатленията си от видяното.“ В своето изкуство вплита различни пластове на паметта – от ритъма на родопските орнаменти до ехото на тракийската древност, която го вдъхновява със своята визуална естетика, образи и истории: „Проявявам голям интерес към археологията, културата и изкуството на траките ме влекат много.“ Същата тази памет включва и множество форми на изкуства – музика, поезия, театър, балет, опера, кино, модерни танци и фолклор – които го вдъхновяват и често намират отражение в живописните му теми и ритми.

В неговите картини тъканта идва преди формата – неслучайно първите цветове, които го поразяват като дете, са по чергите и килимите, изтъкани от майка му и баба му. Там е ритъмът, там е първата живопис с повтарящи се тонове, стъпили в ред и контрапункт, както нотите върху петолинието. Тази първична декоративна естетика се пренася в живописните му композициите, структурирана като тъкан, музика и поема.

От разказите му можем да заключим, че става дума за синестетичен творчески процес, в който музиката се преживява като цвят и форма, без предварителен план, без концептуална скица: „Най- голямо вдъхновение получавам от хубава музика. Когато рисувам, винаги слушам музика. В унисон с музиката се откъсвам от земното пространство и се простирам във Вселената. Музиката като че ли ми подсказва цветовете. Дърпат ме чувствата, когато рисувам. Известно време мелодиите са в мен, след което се превръщат в пъстри багри върху платното. До трети сеанс, картината е абстрактна, след което се появяват музикални инструменти и жени, които изпълняват хубавата музика.“

От друга страна, това чувство, този тласък отвътре, е също и идеастетичен импулс, който разстила визуално върху платната не само емоцията, а и всички останали характеристики на музиката. Ражда музикален цвят, форми, визуални движения, ритми, контрапункти, образи и композиции. Музиката не е фон, а е двигател на творческия процес. И ако човек се заслуша в картините му, ще долови любимите му гайда, джаз, класическа музика или кавала на Теодосий Спасов. Ще долови песните и на родопските славеи. Ще усети, че всяка мазка е реакция на вътрешен резонанс с музиката.

Жената като свят и мост

В света на Камбер жената е център на човешкия ред. Тя не е просто сюжет, а е онтологична рамка на съществуването: „Всичко на този свят тръгва от жената, защото тя е наша майка, сестра, съпруга, продължителка на живота и човешкия род.“ Неговата родопчанка е една, независимо дали вярва в Христос или в Мохамед. В този образ се случва и най-нежен, най-естествен мост между религии, етноси, обичаи и вери – не като политическо послание, а като естествена същност на изкуството. Жената в неговите картини е красива, лъчезарна, изразителна, митична. Тя не е само обект на вдъхновение, а въплъщава живота в цялост, затова и художникът казва: „Жената е нашият свят, и ние мъжете съществуваме в него.“

Пейзажът като космос

Камбер не рисува Родопа планина, а света на Родопа. Нарича себе си „родопеист“ – не шеговито, не стилистично, а идейно. Това е изповед за принадлежност: „Аз съм потомък на тази планина и тя е голямата ми любов“, казва той. Затова и Родопа в платната му не е конкретна, а е абстрактна вселена от багри, природа, гласове, глинени спомени, есенни сергии, тъкани, молитви и любов. Пейзажът е среда на съществуване, а не обикновено пространство.

Картините като завет

Камбер Камбер не изпраща на кураторите си каталожни списъци, а снимки на гърбовете на платната си. И това не е съвсем случайно. Там, на гърба, където стоят неговото име, заглавие, размер и техника, има още нещо – следа от ръката, от жеста на вложената истина. Неговото изкуство е изповед. То е музика, тъкан, поезия, обич и памет. И затова ни докосва, защото е автентично – като козата от детството му, като глас от Родопа, като първите цветове в чергата, като музика в цветове и форми.

„Родопска есен“

Тук есента е движение. Цветовете се носят тежки и вълнуващи като родопска мелодия. Камбер изгражда композицията със силно изразена двойна структура, напомняща гайда с две ручила, или два срещуположни хълма, или две вплетени фигури, разтворени към зрителя. Всички държат ритъм и симетрия без огледалност, както в традиционен килим – почти еднакви, но не идентични.

Централният елемент – извитата дълга лилаво-бяла дъговидна мазка – действа като мост, като гърло на музикален инструмент, като контур на животински рог или дори на женски гръбнак. Той придава на композицията телесност и движение не само визуално, но и тактилно, почти като звук, който можеш да пипнеш. Можеш да усетиш релефа, тежестта на боята, следата на четката и ножа.

Цветовата гама – дълбоки червени, керемидени, охра, розови и виолетови – вибрира като гайда. Това не е само есен в смисъла на природа, а есен на паметта, на килима, на земята, на спомените. Тъмнокафявият фон не затваря, а удържа силата на цветовете, като нощ, която оставя топлина от деня. Най-впечатляващи са черните елипсовидни щрихи с вертикални ивици, които напомнят и на прозорци, и на очи, и на решетки. Те могат да се четат като знаци на човешко присъствие или пък на памет, заключена в материята. „Родопска есен“ не се разказва – тя се слуша с очи.

„Джаз“

В тази картина Камбер изгражда музика. Цветовете, формите и движенията не се подчиняват на предварителен план, а звучат като импровизация – всеки елемент влиза в ритъм със съседния, както гласовете в джаз ансамбъл. Линиите не са само декоративни, те носят и звук. Мазките не са само живопис, а също и тембри. От фигурата на мъж, който държи тромпет, са ясно очертани главата, лицето и няколко пръста на дясната ръка, която държи централния образ – тромпетът. Музикантът не е отделен от пространството наоколо, а се разтваря в него, сякаш самият той е проводник на вибрацията – с тяло като резонансна кутия в пространството на партитурата.

Контрастните мазки и наситените тонове създават усещане за ритмична насеченост. Жълтите ивици прорязват композицията като високи тонове, тъмните зони носят дълбочината на басовата основа. Структурата е звукова – всеки цвят влиза в съгласуваност с останалите, но не само по визуална логика, а и по вътрешен слух. Картината не е разказ за джаза, а е самият джаз: многогласен, енергичен, отворен, свободен. Импровизира между ръката и боята, резонира между зрителя и звука, и остава да звучи, дори след като очите са се отместили.

„Мелодия“

В тази композиция музиката не се изпълнява, а се преживява. Жената не свири, а слуша навътре, в себе си. Погледът ѝ не среща света, а се връща се обратно в тялото и в мисълта. Лявото око е голямо, открито, тъмновиолетово – виждащо. Дясното е малко, недооформено, загубено в сянката – сякаш не гледа, или гледа навътре, в друг свят, по-далечен, интимен. Инструментът – виола или цигулка – не е обект на действие, а на усещане. Жената го прегръща, но пръстите ѝ не го докосват. Остават във въздуха, като че ли самият допир е прекалено силен, за да бъде осъществен. Музиката тук е идея, в което формата става хармония от звуци.

Фигурата носи елементи на кубизъм – лицето е конструирано от геометрични отсечки и цветни плоскости. Косата е изградена от ленти, почти като тъкан, като многолентова мисъл, скрита под червените и виолетови багри. И фонът говори с форми – ъгли, арки, триъгълници, квадрати, правоъгълници. Композицията конструира музикално преживяване чрез математическа форма. „Мелодия“ е не само заглавие, а метод на работа – пласт върху пласт, цвят върху мисъл, усещане върху линия. Това не е портрет, а разказ за това как се ражда звукът още преди да бъде чут.

„Докосване“

В „Докосване“ Камбер Камбер разиграва сюжета „картина в картината“. Във вътрешната картина е изобразен женски портрет – млада, нежна, елегантна дама с издължен овал на лицето и къса права коса на цветни лентички. Това е същата дама от „Мелодия“. Тя протяга ръка, излиза от картинното пространство и посяга към нещо физически реално, което не е част от ефирната живопис – към виолата, обект с плътност и тежест. Това е мигът, в който картината иска да прекрачи в света на хората, в който образът да бъде повече от образ и да зазвучи.

Камбер създава композиция с преход между светове: между фикцията на живописта и истинността на звука. Женската фигура се стреми да достигне нещо, което не ѝ принадлежи, но което я зове. Това нещо е музиката – реалната, звучащата, живата музика. Тук тя не е нарисувана, а е желана. „Докосване“ е картина за копнежа на образа да стане звук, за опита на живописта да прекрачи границата си, да напусне собствената си рамка и да засвири.

„Дует“

В тази картина Камбер композира не просто сцена с музиканти, а въплъщение на самото творческо двойствено дишане: между Поезията и Прозата, между въображението и яснотата, между играта на цвят и логиката на формата. Двете фигури – женствени, изведени ала Пикасо, с раздалечени глави и сляти тела с инструменти – са неразделим ансамбъл, където всяка допълва и разкрива другата. Лицата им са като маски, очертали същностите.

Лявата фигура свири на виола с приклонена към инструмента глава. Тя е по-малка, по-лирична, носи езика на Поезията, с нейните неуловими преходи, накъсани строфи и интуитивни движения. Дясната държи виолончело. Тя е Прозата: дълбока, плътна, с тежест и устойчивост на мисълта, с вертикална, непомръдваща глава. И двете са облечени в пъстроцветен геометричен орнаментален ритъм, който не следва реалистична логика, а вътрешната мелодия на идеите, от които са съставени. Много изкуства се преплитат тук.

Цветовата палитра, с наситено виолетово, охра, пурпур, пепел и злато, изгражда усещане за вибриращо вътрешно пространство, в което звукът се превръща в форма, а формата – в знак. Камбер създава усещането, че картината не просто изобразява музика, а самата тя звучи отвътре, сякаш е партитура за очите, която свързва жанровете на различни изкуства. „Дует“ е финален акорд на серията и същевременно е отворен портал, в който зрителят може да припознае себе си в ролята на слушател, съавтор или участник. Защото този дует не е само между две жени, а и между три вида изкуства.

Мелодията на мостовете на Камбер

Камбер Камбер превръща родопския си корен в универсален език на човешка чувствителност. Родопската мелодичност в творбите му не е само звукова или етнографска особеност, а става носител на всеобщо преживяване на нежност, съпричастност, сетивна съзвучност. Именно чрез откровеното, локално, телесно и музикално изживяване на света, неговите картини пресичат граници между етноси, култури и религии – без да се абстрахират от корена си. Така локалното при Камбер не е изолация, а извор, от който блика нещо разбираемо за всички хора.

Камбер репрезентира визуално слуха като сетиво-възприятие и музиката като изкуство, които се превръщат в мост към преживяването на образите. В платната му звукът се вижда, а цветът се чува не като метафора, а като реална вътрешна логика на възприятието. Картините му преживяват музиката по същия начин, по който хората преживяват другия (човек, култура, свят) – чрез отвореност, резонанс и съгласуване. Именно затова при Камбер изкуството не е само личен акт, а общ глас, който служи като мост между етноси, религии, сетива и културни пластове, вплетени в мелодията на едно дълбоко, родопско човешко присъствие и послание.

Във визуалните мелодии на Камбер се събират и преплитат множество теми от концепцията на изложбата: преплитането на сетива, възприятия и изкуства, паметта (във време, пространство и тяло), мостът между родното и универсалното, фрагментът и абстракцията като естетически концепции, жената като медиатор, пейзажът като вътрешен свят. С платна, в които чуваме багрите и докосваме звука, Камбер Камбер не просто участва в изложбата, а той ѝ придава тон, тембър и пулс.

д-р Росица Гичева-Меймари,
гл. ас. в секция „Изкуствознание и история на културата“ и член на Център „Българо-европейски културни диалози“ в Нов български университет

Биография на художника

Камбер Камбер е роден през 1950 г. в село с. Седефче, общ. Момчилград, Кърджалийско. Обучава се по живопис в София в периода 1972–1977 г., след като още в детските си години развива страст към изкуството. Живее и работи в ателието си в района на Момчилград.

Провежда около 40 самостоятелни изложби, от които 12 извън България. Участва в множество национални и международни изложби, биеналета и симпозиуми, и е носител на отличия от различни конкурси. Негови творби се намират в частни и обществени колекции както в България, така и в чужбина.

Автор е на книги: за турски художници в България и на Балканите.

Още като дете решава да стане художник. Разказва, че за първи път пъстрите цветове го впечатлили, когато ги видял по чергите и килимите, които майка му и баба му тъчели. Рисува първите си картини на петгодишна възраст върху кутии от бисквити и локум, „защото времената бяха бедни и хартията беше кът“. Всичко го е впечатлявало в детството – есенните панаири с люлки и сергии, природата, а първите сполучливи портрети били на класната ръководителка в родното село Седефче. На 10 години започнал да изработва глинени фигури на животни и да ги подрежда близо до пътя в селото. Сам копае глината от находище край Седефче. Това са първите му самостоятелни изложби, които събирали пътниците.

След казармата Камбер живее и работи в Габрово, където се сприятелява с местния художник Никифор Балабанов, от когото научава много за основните неща в рисуването. След краткия престой там се връща в родия край. Работи като библиотекар и учител, а от 1974 г. в Момчилград поема градското ателие за художествена украса.

Първата истинска самостоятелна изложба е през 1972 г. в читалището в с. Звездел. Следват участия в изложби на национално ниво. Талантът му е забелязан и той е включен заедно с млади автори от цялата страна в четиригодишен курс към Комитета за култура с преподаватели от Художествената академия. Това е време, през което рисува активно, изчита всичко за любимите си художници Владимир Димитров – Майстора, Бенчо Обрешков, Ван Гог, Гоген, Рембранд, обикаля галерии, следи с интерес всичко, което „излиза под четката“ на Генко Генков и Димитър Казаков-Нерон.

Разкази на художника

Разказ №1

Аз съм родопеист. Рисувам Родопа планина и нейния свят, защото съм потомък на тази планина и тя е голямата ми любов. Рисувам и жената, защото тя е нашият свят и ние мъжете съществуваме в него. В повечето ми картини има образи на жена, на родопчанка, защото жената е нещо свято за мен  – тя е дъщеря, майка, съпруга, любима. За мен родопчанката е една, независимо дали вярва в Христос или в Мохамед. Лицето ѝ го няма никъде другаде по света. Излъчва доброта, която идва от планината.

Достатъчен е един поглед на жена, случаен жест, случайна среща, за да се вдъхновя и да започна да рисувам. Жената носи най-голямата отговорност за духа на къщата, за децата. Тя е по-силна от мъжа и по-трудно се поддава на отчаяние –  защото дава живот и носи огромна отговорност за него. Всичко на този свят тръгва от жената, защото тя е наша майка, сестра, съпруга, продължителка на живота и човешкия род. Затова в картините ми присъства жената – красива, неповторима, трудолюбива, лъчезарна, чиста като капка роса.

Не спирам да чета. Обичам да чета художествена литература, рецензии, вечер често чета поезия. Когато бях в казармата, прочетох биографиите на всички велики художници. На художника не му трябва диплома, но обучението е много важно – този четиригодишен курс с преподаватели от Художествена академия ми даде шлифовката, научи ме на тънкостите на занаята.

Не мога да рисувам без вдъхновение, по поръчка. Имам идея, но никога предварително не знам точно какви образи ще се появят на платното. Понякога рисувам една картина за четири-пет дни, понякога ми отнема месеци. Трудно е да го обясня, но изведнъж се появява усещането за завършеност на картината. Никога обаче не зная колко време ми е нужно, за да довърша картината. Ако художникът изпусне този момент и продължи да рисува, картината остава без характер, чувство и дух.

Вдъхновяват ме Родопите, защото планината ми дава усещане за живот. След разходка в планината се чувствам зареден с енергия и картината някак си сама ляга на платното. Има нещо вълшебно, има магия в Родопите. В планината се освобождавам от всички негативи, от всички проблеми и като се върна в ателието, изливам всичко върху платното на фона на хубава музика. Музиката като че ли ми подсказва цветовете. Дърпат ме чувствата, когато рисувам.

Когато рисувам, винаги слушам музика. Никога не съм заставал пред статива с нагласа какво ще рисувам. Чувството ме е дърпало, а то често е било свързано с музиката, която слушам в момента. Обичам ирландските гайди, цигулката, обичам джаз обичам кавала на Теодосий Спасов – той сякаш ме откъсва от земята и ме кара да летя. обичам всяка хубава музика без чалга. Вечер често чета поезия. Музиката, поезията и рисунката са три сестри, които не могат една без друга. Затова, когато хвана четката, винаги слушам музика.

Художниците често рисуваме детството си. На моите платна често се появява коза. Тя не е козата изобщо, а нашата коза. Когато бях в пети клас, баща ми купи коза. Пасях я четири години, тя ни хранеше. Образът й досега е в мен, когато застана пред статива.

Разказ № 2

Понеже родното ми село Седефче се намира на 5 км от Рудник Звездел, Момчилградско, всяка седмица пътувах до Рудника с автобус, пълен с работници – миньори. В периода 1975 – 1990 год., създадох доста картини на миньорска тема и индустриални пейзажи.

Родопските труженици се занимаваха главно с производство на тютюн. Редица картини съм създал на тази тема с тютюноработнички. Около 1990 г. Рудникът беше закрит, кърската работа с тютюна също спря. В градската среда има доста културни мероприятия. Ориентирах се към други теми – музика, театър, балет, опера, кино, модерни танци, фолклор, традиционни народни занаяти, древно изкуство, културно-историческо наследство, архитектурни паметници на културата, археология, етнография ,митове и легенди. Всичко това  ме зареждаше.

Винаги, по възможност съм бил в среди на поети, писатели, артисти , музиканти, художници, скулптори, архитекти и др. Най- голямо вдъхновение получавам от хубава музика – всякаква, без чалга. Известно време мелодиите са в мен, след което се превръщат в пъстри багри върху платното.

Никога не сядам пред статива с предварителна нагласа за творчество. Като се появи музата, включвам радиото и почвам да нанасям безразборно първите петна върху платното. В унисон с музиката се откъсвам от земното пространство и се простирам във Вселената. Трансформация в друга среда, където се води сражение между автор и платно. Мен ме дърпат чувствата, преживените емоции и добити позитивни впечатления от културни прояви или среща – разговор с любими хора и т.н. До трети сеанс, картината е абстрактна, след което се появяват музикални инструменти и жени, които изпълняват хубавата музика.

Проявявам голям интерес към археологията, културата и изкуството на траките ме влекат много. Преди 27 години създадох доста картини на тема Орфей и Евридика. Седем-осем месеца ме мъчи една такава картина, която по никакъв начин не се получава . Накрая реших да я разваля. Взех черната боя, с болка в душата почнах да нанасям петната върху картината. По едно време гледам, че картината дойде на себе си, внимателно приключих процеса с ретуширането. През 2001 г. същата бе първата откупена картина от изложбата в София.

Основно се вдъхновявам от хубавите мелодии на славеи и други птици в природата. Звукът на живата природа и творецът винаги трябва да бъдат в унисон. Всичко тръгва от там. Аз не рисувам това което виждам, а впечатленията си от видяното.

Камбер Камбер