Статии от експертите

„София-Истанбул: мост на изкуството. Творби с истории“, изложба на АК „Енакор“

4. 12. 25 – 3. 01. 26 в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6, 2А

Скулптурите на Ферит Язъджъ са вътрешни архитектури – напрегнати конструкции от форми, материали и идеи, които визуализират състояния на духа. Въпреки че авторът е скулптор по образование и мислене, магистърските и докторските му изследвания са посветени на отношенията на скулптурата и архитектурата. Естествено следствие на това е в творбите му да отекват и архитектурни принципи – на равновесие, напрежение и пространствена цялост. Интересите му към дизайна и сценографията личат в прецизното композиционно мислене. Язъджъ мисли с инженерна логика, но работи с философска чувствителност. Творбите му са обмислени като системи, в които всяко напрежение, всяко въже и всяка повърхност има значение – не само естетическо, но и екзистенциално. Те не търсят красота, а истина: за границите на ума, за силата и слабостта на желанието, за напреженията между мечта и действителност. Рационалната им геометрия приютява неочаквана съзерцателна и психоаналитична дълбочина. Това е изкуство, което не говори високо, но е пълно със скрити гласове.

„Сън I“

В тази пластика отсъства лицето, но присъства идеята. Главата е заменена от висок, тесен блок – „мачта“, насочена нагоре, която авторът определя като сочеща „хоризонта на ума“. Тялото стои неподвижно, с разперени ръце, като протези от метална верига, в поза, напомняща разпятие. Вместо да изразява устрем, фигурата е застинала между две сили – идеята за движение нагоре и реалността на привързаността към многоъгълния блок на постамента. Ако тръгне напред, ще се строполи по стръмнината.

Въжетата играят централна роля: те свързват и задържат елементите в позата, без да водят наникъде. Мечтата, за която авторът говори, не присъства като лекота или полет. Тя е спряна в конструкцията, обездвижена в трудно равновесие. Колкото по-висока е мачтата, толкова по-недостижима става мечтата „да бъда капитан на моретата, скрити в мен самия“.

Тук мечтателят не плава. Той виси със страшна сила, а мечтата изтича. „Колкото по-твърда е моята мачта, толкова по-течна е моята мечта“.

„Сън II“

Фигурата от „Сън II“ не носи следа от движение, а от подчинение и унижение. Главата отсъства, заменена от хоризонтална дървена плоча, опасана с въжета, която може да се прочете и като средновековна окова за глава и длани – типично наказание, при което тялото е принудено в унизителна неподвижност. Ръцете също липсват. Веригите от предишната скулптура са разположени перпендикулярно на дъската, сякаш я приковават на място.

Позата на тялото може да се чете като коленичене или като седеж, но и в двата случая тълкуването не е еднозначно. Ходилата са пречупени и обърнати назад по начин, който прави ходенето невъзможно и поставя под съмнение устойчивостта на фигурата – сякаш самата мечта е конструирана погрешно. Спасителният пояс под фигурата маркира темата за морето, но не предлага изход. Поясът е подложка за смекчаване на тежестта, а не е инструмент за плаване.

Въжетата обвързват тялото, главата и основата в статично равновесие, което не допуска никакво движение. Ако в „Сън I“ мечтата да бъде капитан на неговите морета е обездвижена, тук надеждата „да бъда капитан на силата, скрита в мен самия“ е задушена, смазана от прекомерна конструкция.

Напрежението между „твърдата плоча“ и „надеждата“ се разрешава в полза на първата – надеждата изтича – „Колкото по-твърда е моята плоча, толкова по-течна е моята надежда“.

„Оракул II“

В тази пластика фигурата вече има лице. Изваяна като маска на жена, тя изглежда едновременно човешка и нечовешка – сякаш е приела чужда роля или играе пред огледало. Лицето се превръща в образ на вътрешната личност – „всяко въже, всяка форма ми напомня за вътрешния ми баланс и конфликти … пространство, което показва картата на вътрешния ми свят“.

Металната решетка, която някога е скривала очите, сега е повдигната като завеса. Виждаме лицето, но то не ни гледа. От очите му излизат шипове, наподобяващи маскарадни зъби – пародия на зрението: не поглед навътре, а остриета навън.

На главата ѝ тежи сферична корона, укрепена в центъра с блокове и верига – напомняща едновременно за короната на фараона и за технологичен интерфейс. Тя е и корона, и шлем – сякаш лицето е включено в система за управление. Формата на централната структура резонира с геометричните блокове и окови от „Сън I“ и „Сън II“, но тук не виждаме оковано тяло, а окована глава – с въжета, излизащи от нея като мисловни нишки, опънати в напрежение по целия кръг на короната-шлем.

Ако „Сън I“ и „Сън II“ показват едноцветно вертикално безглаво тяло, гледано в профил, „Оракул II“ показва двуцветна композиция на лице в окръжност, гледано анфас, което също като в сънищата мълчи – „маската му ми шепне мълчалива тайна“. Гледаме този мълчалив оракул, но маската му не слуша, гледа с остри зъби и внушава тайни. В нея няма отговор – има само излъчване, трансмисия, като ехо от вътрешни напрежения, чието значение остава скрито, както всяко оракулско предсказание. Маската е предавател, ретранслатор – с шипове вместо поглед и с корона вместо ум.

Половин човек – цяла истина

Фигурата, която Ферит Язъджъ моделира, е винаги частична – без лице, без ръце или без торс. Тя е „половин човек“ – образ на собственото му усещане за разцепеност след изселването от родината. Миграцията и емиграцията, казва той, са преживявания, които подкопават принадлежността. В тези пластики – изваяни като „архитектура на липсата“ – именно това усещане за принудителна откъснатост и отрязана идентичност се предава на зрителя. Предава се не чрез обвинение, а чрез емпатията на „споделянето и изправянето пред чувството за недовършеност“.

По-възрастните от нас знаят, че става дума за откъсването от принадлежност, с което политиката на изселване, проведена от комунистическата държава в края на 80-те години на миналия век, беляза над триста хиляди български турци – наши сънародници. Фигурите на Язъджъ нямат ръце – и тъкмо с тази липса ги протягат към нас. Не за да посочат вина, а за да предложат мост – протегнат като ръка, която не съществува. Ние би трябвало да го разпознаем като мост, протегнат към признаването на нашата колективна вина и към възможност за изцеление на раните, които тя е оставила.

Авторът споделя, че самостоятелната му изложба, озаглавена „Veni Vidi Mansi – Дойдох, Видях, Останах – Ехото на тишината“, която подготвяше за откриване в родния му град Разград през тази есен, е опит за завръщане не към географско място, а към състояние на принадлежност. Тя беше направена с надеждата, че „никой никога повече няма да бъде откъсван насилствено от града, в който е роден, от приятелите си, от спомените си и от ценностите, които го изграждат.“

Изложбата на Ферит в Разград, замислена като завръщане към принадлежността, бе внезапно отменена малко преди откриването ѝ. Така се оказа, че дори тишината, която заглавието ѝ предвещаваше, бе преживяна не като съзерцание, а като отказ – и отново – като откъсване. Това ново отхвърляне само потвърди интерпретациите на пластиките на Язъджъ в нашата изложба: че връщането към принадлежността остава все така мечта – разпната до скъсване между надеждата и отричането.

В изложбата „София-Истанбул: мост на изкуството“ фигурите на Ферит ще изградят своето пространство и ще имат глас да изговорят истината си – тихо, но силно: чрез отсъствие, празнота и отстранени парчета от тялото, които носят паметта. Както казва скулпторът: „Всяка форма или празнота е ехо на онова, което някога е било изоставено, но никога не е било забравено“.

Пластиките на Ферит Язъджъ открояват едно особено измерение на темите в нашата изложба– измерението на вътрешните мостове. Те не свързват култури и стилове, а пластове в самата личност и дълбоки нейни разломи. В тях мостовете са от въжета, вериги, мълчания, тежести, напрежения и липси; свързват видимото с невидимото, идеята с конструкцията, материята с мисълта, болката на травмата с опита да бъде изказана. Мостовете при него са от липсващи ръце, протегнати с надежда към загубената принадлежност.

Ако някои художници в изложбата изграждат мостове чрез цвят, звук или движение, тук мостът е невидим, но напрегнат – като въже, което държи баланса между „душевната“ структура и телесната уязвимост. Скулптурите на Ферит Язъджъ са интимни топографии на напрежението – уединени места, в които зрителят не само гледа, а и усеща с цялото си тяло в пространството, защото тялото в пространството е носител на културна памет. Както казва авторът – „понякога човек не се връща… но формите се връщат, гласовете се връщат, спомените се връщат“.

д-р Росица Гичева-Меймари,
гл. ас. в секция „Изкуствознание и история на културата“ и член на Център „Българо-европейски културни диалози“ в Нов български университет

Биография на художника

Ферит Язъджъ е роден през 1972 г. в Разград, България. През 1999 г. завършва специалност „Скулптура“ в Художествения факултет на университета Хаджеттепе. През 2001 г. започва работа като асистент в катедра „Скулптура“ на Художествения факултет към Средиземноморския университет. През 2008 г. защитава магистърска теза на тема „Конструиране на пространството и връзката му с архитектурата в скулптурата на 20-ти век“ в Университета за изящни изкуства „Мимар Синан“. През 2016 г. завършва докторска степен по изкуство със своята работа „Архитектонична скулптура“ в същия университет. Автор е на шест самостоятелни изложби и участва в програмата AMFEK в Сеул под патронажа на Министерството на културата на Южна Корея. Отличен е с 15 награди на национални конкурси. Негови произведения са трайно експонирани в Турция, Мексико, Южна Корея и Узбекистан. Понастоящем е доцент в катедра „Скулптура“ на Художествения факултет към Тракийския университет в Одрин.

Истории около творбите

„Сън I„: Всяко пътешествие започва с искра. Моето бе мечтата да стана капитан, без никога да изляза в морето. Блокът, който се издига като мачта, сочеше хоризонта на ума ми, а тялото ми – тънко и крехко – се стремеше да бъде компас сред вълните. Въжетата едновременно утежняваха товара ми и ме правеха носим. Без тях сънят щеше да се разпилее, пътят да се изгуби. Всеки път тръгвах от друго пристанище – понякога то се казваше детство, друг път спомен, а понякога просто обикновен ден. Дори да не знаех какъв бряг ме чака на хоризонта, да се впусна в непознати води беше най-истинската форма на сънуване и наяве. „Сън I“ е опит да бъда капитан на моретата, скрити в мен самия. Колкото по-твърда е моята мачта, толкова по-течна е моята мечта.

„Сън II„: Всяко пътешествие израства с изпитание. Моето този път продължи с това да намеря сила върху коленете си. Червена плоча, спуснала се от небето, стоеше над главата ми като знак, който съдбата ми поднасяше. Въжетата, които обгръщаха тялото ми, вече не бяха пречка, а равновесие; невидимите ми връзки ми изграждаха безопасна рамка. Всеки път се отделях от нещо – понякога от страх, друг път от навик, а понякога от собствената си сянка. Не знаех коя посока ще се отвори на хоризонта, но да пусна корени на колене бе друго име на напредъка. „Сън II“ е опит да бъда капитан на силата, скрита в мен самия. Колкото по-твърда е моята плоча, толкова по-течна е моята надежда.

„Оракул 2„: Когато стоя пред „Оракул 2“, маската му ми шепне мълчалива тайна. Издигащите се форми стоят извън времето, а опънатите въжета материализират напрежението в ума ми. Когато гледам към маската, осъзнавам както скритите, така и откритите си страни; празнините са като покани към неизвестното. Всяко въже, всяка форма ми напомня за вътрешния ми баланс и конфликти, започвайки диалог с душата ми, докато наблюдавам. Този релеф не е просто обект; той е като медитационно пространство, което показва картата на вътрешния ми свят. С всяка нова гледка се разкрива различна история, излизам на пътешествие между минало и бъдеще, видимо и невидимо. „Оракул 2“ ми предлага отражение на собствената ми идентичност и пластовете на съзнанието ми.

Ферит Язъджъ