Статии от експертите

„София-Истанбул: мост на изкуството. Творби с истории“, изложба на АК „Енакор“

4. 12. 25 – 3. 01. 26 в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6, 2А

Ертан Алев има отчетливо разпознаваем почерк, изграден едновременно върху зрителна и акустична чувствителност. Акварелите му носят усещане за свят, в който цветовете често звучат приглушено, но вътрешно интензивно. Вътрешният звук не идва от имитация, а от непосредствено преживяване на музикалното, като двигател на образа. Алев винаги рисува на музика. Сред любимите му избори са Ерик Сати, Шопен, Астор Пиацола, турска популярна музика, шансони. Въздействието на музиката върху рисуването му е недвусмислено: тя организира движението на ръката, избора и наслагванията на цвета, създаването на ритъм и пауза. Музиката е скритата архитектура и емоционалното вдъхновение на неговите картини.

Акварелите му са въздушни не само по техника, но и по същност. Полупрозрачните пластове, нежните преливания и меките граници създават звучаща атмосфера, която трепти като въздух след музика. Звукът сам по себе си е въздушна вълна, а в рисунките на Ертан този физичен факт се превръща в поетичен визуален смисъл. Въздушността на образите става звучност, а цветът – резонанс. Може би на това се дължи и арттерапевтичното въздействие на неговите творби.

Изкуството като мост между култури

В изложбата „София–Истанбул: мост на изкуството“ една от най-съществените теми е културно-историческото преплитане и съжителство, характерно за Балканите и Мала Азия. В акварелите на Ертан Алев тя получава фино и дълбоко въплъщение. Без натрапване, художникът изгражда атмосфера на съзерцание и тиха памет, в която различни културни пластове се преливат естествено. Любими негови сюжети, по които създава цели цикли, са пейзажите на двата града – Истанбул и София, ислямската и православната архитектура, живописни селца с характерната Балканска архитектура от Османската епоха, както и малки градове в България и Турция, често с архаичен, но понякога и с по-модерен облик.

Истанбул – град на преплетени култури

Пейзажите от Истанбул представят града като жив символ на културни напластявания. В тях се преплитат ислямски, православни и католически мотиви, обединени в обща атмосфера на мъгла, сън и спомен. Както художникът споделя: „Обиколил съм почти всички османски дворци, вили и ловни хижи, православни и католически църкви, включително тези, които са превърнати в джамии след падането на Константинопол. Нищо съвременно не ме впечатлява в града, аз обичам стария Истанбул.“

Различните архитектурни паметници съжителстват не като противопоставени, а като хармонично допълващи се присъствия. Храмът „Св. София“ – византийски по произход и действаща джамия днес – е архитектурен образ на културен преход и визуален възел на културна история, чието присъствие се усеща дори когато не е на преден план. До него често се появява Синята джамия, а в далечината – други джамии с минарета, очертани в меката светлина. Сред тези емблематични градски силуети се откроява и Галатската кула (любим обект на художника). Генуезка по произход, тя носи спомена за западноевропейското присъствие в града и допълва палитрата от културни пластове.

Ертан включва тези елементи не като забележителности, а като знаци на съжителстваща памет, изтъкани в структурата на пейзажа. Той нарича Истанбул и по гръцки обичай – „Градът“ (Η Πόλη) – пресечна точка на идентичности, на минало и настояще, на Запад и Изток, емблема на преплетената история на Балканите и Анадола, мостът между Европа и Азия.

Градът се разтваря в мараня

Истанбул на Алев не е град, който се разглежда, а който се помни. Пейзажите от Града са изградени от въздушна материя, наситена с културна памет, носталгия и вътрешно зрение. В седемте акварела от серията, художникът ни повежда през град-състояние, град-мит, град-сън – със спотаено дишане, без фанфари, но с бавна и дълбока светлина.

Голяма част от акварелите с пейзажи от Истанбул се разгръщат именно чрез този тип силует – фон от разтворени в небето куполи, минарета и градски кули, чиито форми не са геометрични, а замъглени и разляти петна, като отражения в паметта. Нищо не е рязко, нищо не е буквално – всичко е като сънувано през завеса от цвят, въздух и светлина. Архитектурните очертания не се налагат като структура, а попиват в тъканта на композицията като емоционална сянка. Това не са картини на Истанбул, това са спомени за него. Градът не се показва, а се превежда през ума, като поглед назад от сърцето на човека, който го напуска, но не го изоставя. Истанбул в акварелите на Ертан Алев не е просто рисуван – той е вдишван, сънуван и припомнян, като обичано място, в което културите се срещат и създават заедно нова тъкан от светлина, звук и памет.

Мостът, ключовата метафора в концепцията на изложбата, е централен обрект в акварела „Истанбул – насън“. Фигурите на хора, стоящи на мост с гръб към зрителя и с лице към джамията и залеза, създават друг мост – между зрителя и образа. Стоящ успоредно на тях, зрителят става един от тях. Хората върху моста се превръщат в медиатори спрямо нас и заедно ставаме участници в културното съзерцание и препредаване на памет.

Православният храм – възвисяване

Образът на православния храм е представен като архитектурна доминанта, която се възвисява над земния свят, превръщайки се в духовен акцент. В композицията няма нищо друго, което да отклонява погледа – храмът е смислов център, изграден в топли цветове, наситен с тежест и стабилност. Създава усещането, че е огромен кораб във възнасящо се движение в посока отдясно наляво, над белоснежната земна повърхност и въздушно-синкавите сенки на вековните дървета. Този акварел е контрапункт на градските пейзажи, но съхранява същата вътрешна концентрация и сетивна чувствителност, които пронизват цялостния стил на Ертан.

Цветовете на София – градът днес

Софийският пейзаж, озаглавен „Цветовете на София“, въвежда темата за съвременната градска култура. Композицията репрезентира модерни архитектурни форми, ярки и плътни цветни петна, и оптична динамика, които доближават акварела до естетиката на съвременните форми в изкуството. Той заема важно тематично място в изложбата – като пейзаж от София, като мост към настоящето и към новите градски поколения. Това не е акварел на паметници, храмове или някогашни живописни фасади, а е контрапунктът на днешния столичен живот – уловен като напрегнато движение на тълпа, като ритъм на цвят и звук, които формират тежка структурна плътност; като режещ контраст между танца на бляскавата утринна светлина и непрогледната тъмнина. Ертан не рисува българската столица отвън, а как я усеща отвътре – като плътна тъкан от бърз пулс, леки стъпки, ярка светлина и тежка виолетова мъгла.

Реката като мост и морето като простор

В цикъла с почти монохромните Дунавски пейзажи (част от който са акварелите „По Дунава при Силистра„) фонът е омекотен от мъгла – Дунавът не разделя, а прикрива границата си с мека светлина. В тази меланхолична атмосфера на мълчание и застой, лодките изглеждат сякаш спрели завинаги, потънали в собствената си неподвижност. И точно в това застинало състояние се усеща времето – времето на Силистра, на реката, на бавните разкази край водата.

В този цикъл акцентът пада върху реката като път и свързващо пространство. В някои композиции виждаме самотна лодка, в други – група лодки с платна. При всички тях лодките могат да се тълкуват и като подвижни мостове: временни връзки, фериботи, пътуващи мостове, които свързват брегове, хора, култури. Неслучайно един от акварелите на Ертан носи заглавието „Реката ни свързва“ – смисъл, който стои и зад целия цикъл.

В контраст с реката, морето в акварелите на Ертан Алев е пространство на безкрайност и игра. В „Морски лодки“ композицията пулсира от топли, наситени цветове – червени, оранжеви, жълти, виолетови и ултрамаринови петна, които създават усещане за кипящ живот и движение, изпълнени със светлина, свобода и ритъм. Тук лодките не свързват брегове, а светове: плават в отвореното, в неограниченото, сякаш следват музикална линия без начало и край. Композиции, като „Лодките на Барон Мюнхаузен“, са приключенски разкази, а лодките в тях са символи на фантазното, мост между въображението и реалността. Морският сюжет надгражда реката: ако Дунав свързва, морето освобождава и подканя към преходи в други светове.

Танцуващи цветя и тиква

В друг цикъл Ертан Алев рисува цветя, често на музика от Пиацола. „Либертанго – червено“ е експлозия от чувствена енергия, в която мелодията сякаш се излива през четката. Червеното тук е танц, напрежение, дихание, ритъм, който пулсира между нотите и венчелистчетата. Фонът е светъл, ефирен, в меки нюанси на жълто, прасковено и бледо лилаво – почти прозрачен, като глътка въздух между две танго-фрази. На този прозрачен фон избухват два ярки стръка цветя, като две страсти, свързани и раздалечени едновременно. Линиите, които ги свързват, са като музикални нишки – нервни и вибриращи. Червената линия очертава ръцете на танцуващата двойка. Движението им има характерната визуална експресивност на тангото: левият стрък е приведен напред и „придърпва“, а десният се огъва назад в театрално колебание. Цветята са представени живи, динамични, примамващи, както е и самото танго. Те не са натюрморт, а движение, почти любовна сцена, в която всяка извивка и петно са импровизация в танца.

В „Либертанго – оранжево“ двойката е в плътната фаза на танца – тяло до тяло, цвят до цвят. Зад тях пулсира космическият балет на виолетово-синята мъгла – оркестър от далечни звуци, пулсиращи капки, въздишка на време и пространство. Ертан превежда тангото не в образ, а в атмосфера, в движение, задържано във въздуха. Художникът улавя редуването на дистанция и притегляне, характерно за тангото, и го превежда през формите и ритъма на ботаническия свят. Тези образи носят елегантна еротика, която не се натрапва, но се усеща: съблазън, прегръдка, движение, интимност. Нежността тук е изтънчена форма на еротичното.

Контрапункт на множеството поетични или меланхолични образи в акварелите на Ертан Алев е едно великолепно натюрмортно присъствие. След танца на цветята остава „Тиква“ – тиха, топла, заземена. Последната дума е на живота. Емблема на есента, на плодородието и домашния уют, тя е и намигване към всекидневието, и отстъпление от ефирността. Закачливо и земно, това присъствие завършва цикъла с чувство за цялост и почтеност към живота във всичките му форми: от музиката до храната, от звука до вкуса. Мостът тук е друг: вкусът, който свързва хората отвъд култури, езици и религии. Тиквеникът, както се шегува кураторът, е едно от най-обичаните балкански гурме изобретения. Дори човек, който не е фен на тиквата, може да я пожелае, ако я види през четката на Ертан.

Мостовете на Ертан

Ертан Алев е сред най-ярките представители на една от централните теми на изложбата – преплитането на етно-културните традиции и отношението към културно-историческото наследство в съвременната среда в общото пространство на взаимодействия между Балканите и Мала Азия. В неговите акварели тази преплетеност не се афишира, а се преживява като атмосфера, като светлина, като състояние на културна памет – през времето и пространството. Истанбул, София, Силистра, морето и реката се явяват не само като пейзажи, а като наситени време-пространства на споделена история. Архитектурата, мостът, лодката, реката, птицата, мъглата и светлината са визуални и символни медиатори на това преживяване – обединяващи гледни точки, епохи и култури. Чрез музикалната си чувствителност, преплитането на звук, мелодия, форма и цвят, чрез способността да репрезентира емоционалността на музиката визуално (която в невронауките се нарича синестезия), Ертан участва и в темите за сетивата, възприятията и изкуствата като мостове. А чрез тихото присъствие на вкуса и храната – като тиквата – неговото изкуство докосва и сетивния мост, който свързва хората отвъд различията. При него мостовете не са предмет, а преживяване – между вътрешното и външното, между личната носталгия и културната многогласност.

Освен че репрезентират основните теми на изложбата и че са много качествени в художествено отношение, рисунките се предлагат на изключително достъпни цени. Така че не само тесният кръг на колекционерите, а и всеки един почитател на изкуството би могъл да стопли дома си с тези музикално-светлинно-въздушни спомени и видения на много харесвания от публиката майстор на акварела Ертан Алев.

д-р Росица Гичева-Меймари,
гл. ас. в секция „Изкуствознание и история на културата“ и член на Център „Българо-европейски културни диалози“ в Нов български университет

Биография на художника

Ертан Алев е роден през 1985 г. в гр. Силистра. Живее и работи в България. Завършва специалност „Туризъм“ в Бургаския държавен университет. От 2020 г. работи в областта на акварелната техника. Член е на българският клон на Международното акварелно общество IWS Bulgaria. Участва в национални изложби и международни акварелни фестивали – Болоня и Урбино (Италия), Серет (Франция), Истанбул и Измир (Турция), Солун (Гърция), Рибник (Полша), Братислава (Словакия), Айдоущина (Словения), Лвив (Украйна), Чикаго (САЩ), Хуалиен (Тайван), Баку (Азербейджан), Ниигата и Кобе (Япония), Циндао (Китай), Кито (Еквадор) и др.Негови картини се намират в частни колекции в България, Франция, САЩ, Испания, Швеция, Унгария, Финландия, Австрия, Турция, Германия и др.

Награди:
Награда на спонсорите от Деветото международно биенале „Изкуството на миниатюрата“ в ХГ Русе, 2023 г.
Втора награда от Международния акварелен фестивал „Финес“, IWS Полша, 2024 г.
Merit award от Международния акварелен конкурс в Сингапур, IWS Сингапур, 2024 г.

Историята на Ертан за неговия Истанбул

Любимият ми обект в Града е Генуезката кула. Обиколил съм почти всички османски дворци, вили и ловни хижи, православни и католически църкви, включително тези, които са превърнати в джамии след падането на Константинопол. Нищо съвременно не ме впечатлява в града, аз обичам стария Истанбул.

Още помня панорамната гледка от един мъничък прозорец на малка хижа вътре в комплекса на двореца Йълдъз. Тогава не беше реставриран и бях единственият турист в този ден. Уредниците бяха в шок, че идвам чак от България: „Местните милиони не проявяват интерес, а вие идвате в голямата юлска жега!„. Не ми взеха входна такса и ме пуснаха сам да обикалям из сарая.

Накрая домакинът, с огромна връзка от стари ключове, ме пресрещна и ме заведе до малката вила Джиханнюма кьошку (Кьошкът с панорамата). Специално за мен я отключи, като ме помоли да не снимам, защото вилата не беше отворена за посетители.

Името на кьошка идва от фарси и означава „виждащ света“. От малкия му прозорец се разкрива най-хубавият изглед към Босфора, Златния рог и Мраморно море. Било любимо място на султан Абдулхамид II, който се страхувал да живее в Долмабахче, тъй като е на брега на Босфора – хем е лесен за превземане по море, хем отделно от това султанът имал ревматизъм.

Качих се на горния етаж и видях Истанбул от XIX век.

Ертан Алев